Минахме край голяма обработена равнина, обградена с мрачни скали; любувахме се на чудесната природа и на удивителната система за напояване, измислена от народа на царствения Кор. Вървяхме около половин час, наслаждавайки се на прохладата, идваща откъм морето; започнахме да различаваме някакви постройки в далечината. Биллали ни обясни, че това са руини от големия град. Дори от такова разстояние ние забелязахме тяхната хубост. Градът не е бил като Вавилон или Тива, но високите му стени бяха все още запазени. Без съмнение народът на Кор е бил защитен от всяко външно нападение.
Тия стени бяха дебели, издигнати от камък и заобиколени от ровове, пълни с вода. Стигнахме преди залез и минахме по останките на някогашен мост. Без особени трудности се изкачихме на стената. Перото ми не е в състояние да опише хубостта на околната панорама. Останки от стълбове, храмове, дворци, обрасли с гъсти храсталаци, се къпеха в светлика на залязващото слънце.
Пред нас се издигаше нещо, приличащо на арка, построена от твърд камък, но обрасла вече с трева и храсталаци. Парковете и градините бяха станали непроходими, трудно можеха да се открият следи от някогашните алеи. Както личеше, човешки крак тук не бе стъпвал в течение на столетия.
Биллали ми каза, че народът Амахаггер считал този град за проклет. Самият той, само пред изричната заповед на Аеша се съгласил да дойде тук. Интересното е, че народът, който не се страхуваше да живее сред мъртвите, се боеше да приближи разрушения град.
Открояваше се една огромна постройка, която приличаше на храм, с удивителни колони и твърде оригинална архитектура. Помислихме, че формата на капителите символизират женски фигури. Древните архитекти не бяха пестили въображението си.
На следния ден се изкатерихме по склона на планината и се удивихме на гора от величествени палми; тогава разбрах, че архитектът е почерпил вдъхновението си от техните грациозни форми, или порочно от техните предци.
Нашата малка процесия спря пред фасадата на огромния храм, където Аеша слезе от носилката си.
— Тук е била нашата обител, Каликрат — каза тя на Лео, — Преди две хиляди години ти, аз и онази египтянка почивахме тук, но от тогава не съм идвала и всичко е рухнало!
После Аеша се изкачи по изпочупените стъпала на външния двор; озърна се наоколо, като че ли искаше да си спомни нещо.
Направи още няколко крачки и спря.
— Тук всичко е останало както е било! — каза тя и даде знак на немите слуги да се приближат. Един от тях дойде, запали лампата си и ние продължихме пътя си. Пред нас се откри малка стая, издълбана в стената, където имаше каменна маса. Както се виждаше, тая стая бе служила за жилище на пазителите на храма.
Там решихме да си починем.Наместихме се колкото бе възможно по-удобно; всички ядохме студено месо, с изключение на Аеша, която се хранеше само с плодове и сладкиши. Докато закусвахме, се появи луната и обля със своите сребристи лъчи цялата околност.
— Знаеш ли, Холи, защо ви доведох тук през нощта? — попита Аеша, която бе облегнала глава на ръката си и наблюдаваше луната, изплувала величествено над мрачните сводове на порутения храм. — Доведох ви, за да видите нещо удивително — пълнолунието над развалините на Кор! Вие се нахранихте; аз бих искала ти, Каликрат, да не слагаш в устата си нищо друго, освен овощия. Някога и аз налитах на месото като звяр!… Ако сте се нахранили, можем да вървим; ще ви покажа храма и бога, в чест на когото е построен!
Ние станахме и тръгнахме. Нямам достатъчно въображение да опиша в подробности целия храм и неговото великолепие. Мрачните дворове, стройните колони и капитали, изваяните украшения в пустите стаи, говореха за човешко вдъхновение и импровизация.
И сега над всичко това царуваше гробовна тишина, истинската тишина на смъртта; като че ли тук обитаваше само духът на миналото.
Всичко тук бе красиво и пусто! Ние не се осмелявахме да говорим на висок глас, дори Аеша се смути пред величието на древността. Шепотът ни прелиташе от стълб на стълб и замираше в далечината, където лунната светлина озаряваше руините, скривайки всички вреди на дългите хилядолетия. Тая гледка ни очарова. Постепенно лунната светлина гаснеше и мрачните сенки бавно изпълзяваха от обраслите с треви предхрамия; като призраци на отколешни жреци долитаха в храма, за да се поклонят на своите божества.
— Елате! — извика Аеша, когато омагьосаните ни души бяха занемели. — Ще ви покажа каменното цвете на красотата, което се смее над времето и пълни с тъга и желание сърцето на човека! — И без да чака отговор ни поведе нататък.