— Сега — каза Аеша, като слезе от носилката, — започват нашите изпитания, защото до тук дойдохме със слугите, а от тук нататък ще вървим сами! Ти остани с тях и чакай нашето завръщане — се обърна Аеша към Биллали. — Утре, по пладне, ние ще се върнем.
Биллали смирено се поклони и каза, че заповедта ще бъде точно изпълнена; те ще чакат, ако ще и до дълбока старост.
— А този човек, Холи — каза Аеша, сочейки Джоб, — най-добре би направил, ако и той остане тук. Той не е храбър и смел и може да му се случи нещо лошо. После, тайнственото място, където отиваме, не е за очите на непросветения човек!
Аз предадох тия думи на Джоб, но той със сълзи на очи ме помоли да го вземем, уверявайки ни, че не може да има нищо по-лошо за него, отколкото да умре сред „тия диви хора“, които биха се възползвали от случая, да нахлупят на главата му „нажеженото гърне“.
— Нека дойде. За мен е безразлично! — каза Аеша, когато й преведох молбата на Джоб. — Той сам ще си бъде виновен! Той ще носи лампата и това… — Тя ни посочи една тясна дъска с дължина около осем метра, вързана за носилката й и предназначена за някаква неизвестна за мен цел.
Джоб понесе дъската и една от лампите. Аз взех другата лампа и гърнето с маслото, а Лео се натовари с провизиите и с водата. После кралицата заповяда на Биллали и на носачите да отидат в горицата от цъфнали магнолии, да стоят там, докато изчезнем от погледите им. Те се поклониха и заминавайки, Биллали ми стисна ръката; пошепна ми, че е много доволен от отсъствието си в експедицията.
Като ни попита дали сме готови, Аеша се обърна и изгледа огромната скала.
— Праведно небе! — извиках аз. — Нима ще се катерим по тая скална грамада!
Лео, силно смутен от гледката, вдигна рамене. В този момент Аеша бързо изтича напред и започна да се катери.
С удивление я гледахме как грациозно и леко скачаше от камък на камък. Изкачването не беше толкова трудно, но гледането назад бе страшно.
По този начин, без особени трудности — смущаваше ни само дъската, която носеше Джоб — ние се изкачихме на около 60 стъпки и стигнахме до тясната изпъкналост на скала, която се разширяваше навътре и образуваше някакъв проход; Постепенно се спускахме и най-после съвсем се скрихме от погледа на ония, които останаха долу. Този тесен проход завършваше с пещера. Аеша спря, заповяда ни да запалим лампите и взе една от тях.
„Тя“ тръгна из пещерата, като грижливо гледаше пътя, защото подът не беше равен, а осеян с дълбоки ями; човек лесно можеше да си строши краката. Преминахме пещерата за двайсетина минути и (най-после спряхме в най-отдалечения й край. Стараех се да не пропусна нещо в тъмнината, когато внезапен и неочакван полъх загаси и двете лампи.
Аеша извика да вървим след нея; ние побързахме да изпълним желанието й. Пред нас се откри огромна, зинала в скалата пропаст, а над нея се извиваше тясна каменна пътека.
— Трябва да минем от тука! — каза Аеша. — Бъдете внимателни, пазете се от световъртеж и от вятъра, който може да ви блъсне в пропастта.
Без да дочака отговор, Аеша започна да си намира път по изпъкналостите на скалата, като ни остави да я следваме. Аз бях най-близо до нея, зад мен бе Джоб, който носеше дъската, а Лео пълзеше последен. Интересно бе да се наблюдава смелата кралица, която леко се плъзгаше по камъните, без да пълзи. Тя вървеше напред, без да се предпазва от силния вятър, без да се плаши и да губи равновесие. За няколко минути ние преминахме ужасната пътека над пропастта — и тримата пълзейки зад Аеша.
Внезапен силен вятър задуха откъм тесния проход. Видях как Аеша се олюля, но се задържа на краката си. Вятърът съблече мантията й и я отнесе в пропастта.
Аз се улавях за скалата, а камъните като живи същества мърдаха под мен. Висяхме в тъмнината между небето и земята. Долу, под краката ни, се чернееше бездънната пропаст, над главите ни, неизмеримото пространство от задушлив въздух, над него — късче синьо небе.
Долу, в прохода, диво ревеше и бучеше вятърът.
Наистина нашето положение беше твърде неприятно и това удвояваше страха ни.
— Напред! Напред! — крещеше вървящата пред нас бяла фигура.
След като изгуби мантията си, Аеша остана само с бялата си дреха и изглеждаше като призрак, летящ над пропастта.
— Напред! Или ще паднете и ще се погубите… Дръжте се за скалата!
Ние се подчинявахме и пълзяхме, хващайки се за скалата, борейки се с вятъра. Не зная след колко време стигнахме до един огромен камък. Легнахме на този камък и се озърнахме наоколо. Аеша стоеше пред нас, без да обръща внимание на зиналата под нея пропаст; тя се бореше с вятъра, който развяваше разкошната й коса. Сега разбрахме защо беше необходима дъската, която влачеше Джоб със себе си. Пред нас зееше празно пространство, на отсрещната страна на което се намираше нещо, което не можехме да определим, поради тъмнината.