— Тук ще трябва да почакаме! — извика Аеша. — Скоро ще ни помогне светлината.
Не разбрах думите й. Откъде ще дойде светлина в това ужасно място? Както размишлявах, внезапно сноп лъчи, като огнен меч, прониза околната тъмнина и озари със сиянието си прекрасната фигура на Аеша. Не зная откъде се взе тоя слънчев дар, но предположих, че навярно в противоположната скала се намира отвор. Гледката беше очарователна. На силната слънчева светлина ние можехме да разгледаме онова, което се намираше пред нас. На двадесет ярда от камъка, на който лежахме, се виждаше един конус. На върха му се намираше огромна маса, приличаща на глетчер. Тая маса бе великанският камък на една скала, който се полюшваше върху конуса. Ясно се виждаше как той се люлее под напора на силния вятър.
— По-бързо! — извика Аеша, — Дайте дъската! Докато е светло трябва да преминем. Да вървим!
— Господи! — изохка Джоб. — Да не би да иска да минем по тази дъсчица?
— Именно, Джоб! — му отговорих с престорено спокойствие, макар мисълта за преминаването да ме тревожеше.
Подадох дъската на Аеша, която я прехвърли през пропастта, тъй че единият край остана върху скалата, а другият върху олюляващия се камък.
Като стъпи върху дъската, Аеша се обърна към мен.
— Откакто бях тук, Холи, този жив камък едва се крепи и не съм сигурна дали ще издържи тежестта ни. Във всеки случай, аз ще мина първа, защото на мен нищо не може да се случи!
„Тя“ леко, но твърдо стъпи на дъската и след секунда беше на отсрещната страна.
— Готово! — извика. — Дръжте дъската! Аз ще застана в края, за да бъде по-устойчива. Върви, Холи, светлината скоро ще изчезне!
Коленете ми се подгънаха; наистина се уплаших; признавам, силно се колебаех…
— Нима се уплаши? — викаше странното създание, кацнало като птица на върха, — Върви за Каликрат!
Тия думи ме окуражиха. Предпочитах да падна в пропастта и да умра, отколкото да чувам подигравки от устата на тая жена! Стиснах зъби и тръгнах. Колко ужасно се чувствах върху тази люлееща се дъска. Свят ми се виеше, мравки пълзяха по гърба ми, струваше ми се, че падам. Най-после се озовах върху камъка и от сърце благодарих на Провидението.
Дойде редът на Лео. Той пребледня като платно, но премина като същински акробат. Аеша не му протегна ръка.
— По-смело, любов моя! У тебе още живее духът на древните гърци!
Остана само бедният Джоб. Той пълзеше и викаше: „Не мога, не мога, сега ще падна! Ой! Ой!“
— Върви, Джоб — му казах повелително. — Трябва да опиташ. Не е толкова трудно.
— Да върви или да загине! — извика Аеша, — Светлината изчезва! След минута ще бъде късно!
Със страшен вик нещастният Джоб продължи да пълзи; краката му увиснаха над пропастта. Неравномерните му движения ужасно разлюляха големия камък и най-лошото беше, че когато стигна до средата на пътя, слънчевите лъчи изчезнаха; обгърна ни непрогледна тъмнина.
— Давай, Джоб, за Бога! — крещях уплашен, понеже почувствах, как камъкът се залюля силно.
— Спаси ме. Боже! — викаше бедният Джоб в тъмнината. — Ох, дъската се плъзна! Ай!
Чувах крясъците и борбата на Джоб; мислех, че той ще падне, но в този момент протегната му ръка срещна моята и аз с всичка сила го дръпнах към себе си. Най-после дойде до мен, а дъската се плъзна, удари се о скалата и падна в пропастта.
— Праведно небе! — извиках аз. — Как ще се върнем назад?
— Не зная — отговори Лео, — но съм много доволен, че се намирам тук!
Аеша весело ме повика, хвана ме за ръка и ми заповяда да я следвам.
XXV. Огънят на живота
Подчиних се, чувствайки, че ме води сигурна ръка, но се страхувах.
— Ще падна! Падам! — промълвих аз.
— Падай, но не се страхувай и вярвай в мен! — отговори Аеша.
— Падни ти, щом искаш!
Нямайки друг избор, аз се плъзнах по повърхността на скалата и се понесох във въздуха, вярвайки, че загивам. Не! Краката ми докоснаха твърдина и… застанах на нозете си. Благодарих на Бога, когато и Лео дойде при мен.
— Славно, стари приятелю! — извика той. — Ти тук ли си? Интересно летене беше, нали?
Чу се вик, появи се Джоб и силно блъсна двама ни. Докато се опитвахме да застанем по-здраво на краката си, Аеша дойде при нас, заповяда ни да запалим лампите, които, за наше щастие, се оказаха здрави.