Намерих кибрита, драснах клечка. Тя весело пламна в това ужасно място, като в лондонски салон.
Ние се намирахме в малка стая; изглеждахме много измъчени. Само Аеша стоеше спокойна, със скръстени на гърди ръце и гледаше някъде в далечината. Стаята беше издълбана в една скала; в нея беше сухо и топло.
— Добре! — заговори Аеша, — до тук стигнахме благополучно, а аз мислех, че камъкът няма да издържи и ще полетите в пропастта. Този човек — посочи с глава Джоб, който бе седнал на пода и си бършеше лицето с червена кърпа, — заслужава прякора си „свиня“, защото е глупав; той изпусна дъската в пропастта и сега трябва да измисля начин, за да се върнем. Разгледайте тази стая! Знаете ли какво крие тя?
— Не зная! — отговорих аз.
— Ще повярваш ли, Холи, че тук някога е живял човек и то много години; рядко излизал навън и то да вземе храната и водата, които му донасяли хората.
Изгледах я въпросително. Тя продължи:
— Да. Този човек е бил Нут, най-мъдрият от народа Кор. Отшелник, философ, знаещ много тайни на природата; той е открил Огъня на живота, който ще ви покажа! Онзи, който се окъпе в него, ще живее дотогава, докато природата е жива. Но Нут не искал никому да открие познанията си, „Човекът зле живее — казваше, — защото е роден да умре“. Той е останал тук и са го почитали като светец и мъдрец.
Знаеш ли как съм попаднала в тази странна страна, Каликрат!… Друг път ще ти разкажа… Бях чувала за мъдрия философ и дойдох при него. Знаеш ли, очаровах отшелника с хубостта и мъдростта си, съумях да го удивя с езиците си; гой ме доведе в пещерата и ми показа Огъня на живота.
От Нут научих за чудния дух на света и той ми откри много тайни. Нут бе много мъдър и неговото въздържание, чистотата му, съзерцателният му ум, бяха открехнали завесата, която скрива много велики истини от човешките очи.
След няколко дни срещнах теб, Каликрат, и за първи път в живота си разбрах какво нещо е любовта. Пристигнахме заедно с египтянката, която не искаше да се отделя от теб и намерихме Нут мъртъв. Той лежеше на земята и бялата му брада го покриваше като дреха!
Аеша посочи мястото. Аз се наведох, плъзнах ръка по пода и пръстите ми докоснаха нещо твърдо. Това бе човешки пожълтял зъб, вдигнах го и го показах на Аеша. Тя се засмя.
— Да — каза тя. — Това сигурно е негов зъб. Това е всичко, останало от Нут и неговата мъдрост… Той обаче умееше да управлява висшите сили на природата!
И така: Нут бе мъртъв и ние отидохме там, където искам да ви заведа сега. Като се окуражавах сама, застанах сред пламъка! Непознат за вас живот се вля в жилите ми. Излязох от огъня непокътната и прекрасна. Протегнах към теб ръце, Каликрат, а ти, ослепен от моята хубост, скри очите си в гърдите на Аменартас. Страшна ярост ме обзе; навярно бях обезумяла, измъкнах твоя ханджар и с него те промуших; ти падна и умря пред краката ми. Тогава и не> подозирах, че притежавам силата да убивам само с погледа си!
Когато умря, плаках искрено за теб. Толкова дълго плаках за теб и толкова страдах, че ако бих била обикновена жена, сърцето ми навярно щеше да се пръсне! Тя, хитрата египтянка, ме прокле в името на всичките си богове, в името на Озирис и Изида; върху мен паднаха злото и нещастията. И сега още виждам нейното мрачно лице, но тя не можеше да ми навреди! Не се опитах да я убия, бях забравила всичко; ние заедно те изнесохме от тук! После я изпратих да си отиде; Навярно е родила син и е написала ония редове, които те доведоха при мен, нейната съперница и твоята убийца] Ето какво исках да ти разкажа, моя любов!
Аз нищо не скрих от теб! Почакай още малко, преди изпитанието! Сега ние се намираме пред смъртта, защото животът и смъртта са неделими; кой знае какво може да се случи. Аз съм жена, а не пророчица и не умея да чета в бъдещето. Но ето какво научих от мъдрия Нут. Моят живот може да продължи и да бъде блестящ. Сега, преди да отидем там, ми кажи, Каликрат, кажи ми истината: прости ли ми и обичаш ли ме с цялото си сърце? Извърших много злини… убих девойката, която те обичаше и която умря за своята любов, но тя не искаше да ми се подчини; тя ме разгневи, предсказвайки ми нещастия и аз не можех да направя друго.
Млъкна. Безкрайно дълбоката нежност, която звучеше в гласа й, искрено ме развълнува.
Лео беше покъртен. Той беше очарован, въпреки волята си, омаян като птица от змия и после ми каза, че наистина обикнал това странно и чудно създание.
Уви! Аз също я обичах.
Видях как очите на Лео се напълниха със сълзи.
Той тихо се приближи до нея и като я хвана за ръка, нежно я погледна.
— Аеша, обичам те с цялото си сърце — каза той. — Колкото мога, ти прощавам смъртта на Устана. Другото — не е моя работа… Аз нищо не помня.