— Сега — каза Аеша, — когато моят господар с царска щедрост ми прости и ме обсипа с даровете на своята любов, аз съм щастлива!
Тя хвана ръката на Лео, сложи я върху прекрасната си глава, наведе се пред него и коленете й докоснаха земята.
— В знак на покорност ти се покланям доземи, господарю!… Сега, в името на Вечния Дух, от когото всичко изхожда и при когото всичко се връща, кълна се в този свещен за мене час, че ще напусна пътя на злото и ще се стремя само към добро!
И тъй, аз се заклех и ти, Холи, беше свидетел на моята клетва. Тук ние се венчахме, съпруже мой, под този мрачен сватбен балдахин. Вятърът чу нашите брачни обети, той ще ги разнесе по целия свят. Вместо сватбен подарък, ще ти подаря хубост, дълъг живот, неизмерима мъдрост и богатство! Земните величия ще се влачат в краката ти, а жените няма да снемат очи от лицето ти! Цялата земна мъдрост ще бъде нищожна пред твоята. Ти ще четеш в сърцата на хората като е отворена книга. Като древен египетски сфинкс, загадъчно ще гледаш този свят и ще се смееш над него с величаво и тайнствено мълчание!
Аеша взе една от лампите и отиде в края на стаята, където спря.
Ние я последвахме и видяхме някаква стълба. Аеша започна леко да се изкачва, а ние вървяхме след нея. Стигнахме до петнадесетото стъпало и се озовахме в дълъг скалист склон. Когато вървяхме, аз се стараех да следя, доколкото бе възможно, пътя; това не бе трудно, благодарение на фантастичната форма на скалите и на камъните, много от които приличаха на мрачни човешки лица.
Най-после стигнахме най-високата точка на конусообразната скала и навлязохме в един тесен проход, по който бяхме принудени да пълзим.
Внезапно този проход завърши с пещера, толкова просторна, че не можехме да разгледаме сводовете й. Няколко минути вървяхме сред гробовно мълчание. Аеша като бял призрак, се мяркаше пред нас, докато влязохме в друг проход, завършващ с малка пещера; ясно видяхме сводовете и стените.
От тази пещера навлязохме в трети проход, слабо осветен от мъглива светлина.
Чук как Аеша въздъхна с облекчение.
— Отлично! — каза тя. — Пригответе се да влезете в недрата на земята, в свещеното място, където се зачева Живота.
Аеша тръгна напред; ние се влачехме след нея с натежали сърца. Какво ли ще видим? Изминахме и този проход. Светлината все повече се усилваше, озарявайки лицата ни. Заедно с тая загадъчна светлина, до нас достигаше тревожен звук, приличащ на далечна гръмотевица или на шум от падащи дървета.
О, небеса!
Ние се намирахме вече в трета пещера, посипана с бял пясък; нейните стени бяха напукани от действието на огън или на вода. В пещерата бе светло. Изпълнена бе с възрозово сияние. Отначало не виждахме какъвто и да е огън и не чувахме гръмотевици. После стана нещо ужасно и удивително. През отдалечения край на пещерата, с оглушителен шум — шумът беше толкова ужасен, че ние се разтреперихме, а Джоб падна на колене — нахлу огнен стълб като ослепителна светкавица. Няколко секунди пламъкът трептеше и ревеше, обикаляйки стените на пещерата; после постепенно шумът стихна и всичко изчезна, като остави след себе си розова светлина.
— По-близо, по-близо! По-близо! — извика Аеша с възбуден и звънлив глас. — Гледайте! Ето Изворът и Сърцето на Живота, който тупти в гърдите на великия свят!
Ние последвахме Аеша и се спряхме на онова място, където се бе появил пламъкът; внезапно почувствахме чудно облекчение и прилив на диво веселие и жизнерадост.
Спогледахме се и силно се засмяхме. Засмя се и Джоб, който по цели седмици не се усмихваше. Стори ми се, че ме е осенила някаква гениалност, че цялата мисловна способност на света се е вляла в мен. Готов бях да говоря в стихове, които по хубост и стил не отстъпваха на поезията на Шекспир. Странни видения съзирах. Веригите на плътта бяха изчезнали и духът ми се носеше във висините. Не мога да опиша чувствата, които изпитвах, но беше нещо чудно и необяснимо!
Отново чухме ужасния шум, който с рев и трясък приближаваше все по-близо. Един лъчезарен, ослепителен облак, преливащ в хиляди дъгообразни огньове надвисна близо до нас, после с грохот изчезна в неизвестна посока. Гледката беше толкова поразителна, че ние, с изключение на Аеша, която стоеше с ръце, протегнати към огъня, паднахме на земята и закрихме лицата си в пясъка.
Когато всичко изчезна, Аеша заговори:
— Каликрат! — каза тя, — Настъпи часът! Когато пламъкът се появи отново, ще трябва да се окъпеш в него. Съблечи дрехите си. Трябва да останеш в огъня и когато пламъкът те обгърне, постарай се той да проникне в сърцето ти; окъпи в него всички части от тялото си. Чуваш ли ме, Каликрат?