— Чувам те, Аеша, но… се боя от този див пламък. Как мога да зная дали той няма да ме изгори, дали няма да загина и да те изгубя?
— Не, не желая да ме изгубиш!
Като размисли минутка, Аеша отново заговори:
— Не е чудно, че се боиш! Кажи ми, Каликрат, ако ме видиш в пламъка и ако изляза от него невредима, ще се съгласиш ли и ти да застанеш в него?
— Да — отговори Лео, — Тогава ще направя това дори да умра. Ще вляза в огъня!
— Също и аз! — извиках.
— Какво, Холи? — засмя се Аеша. — Ти не искаше и да чуеш за това. Каква е тази промяна?
— Не зная — отговорих аз, — сърцето ми ме тласка към огъня. Ще започна нов живот!
— Добре — каза Аеша. — Ти не си глупав. Гледай! За втори път аз ще се окъпя в Огъня на живота. Дори ако хубостта и животът ми не се увеличат, то едва ли ще намалеят…
— После — продължи тя, — има сериозна причина, за да поискам да се окъпя отново. Когато за първи път влязох в него, сърцето ми беше изпълнено с лоши помисли; мразех Аменартас; всички тия помисли оставиха дири в душата ми. Сега съм щастлива, стремя се към доброто, изпълнена съм с чисти мисли и намерения. Ето защо, Каликрат, отново ще се окъпя в огъня; искам да се пречистя за теб, любов моя! После и ти ще влезеш. Мигът настъпва! Бъди готов, Каликрат!
XXVI. Какво видяхме?
Последва мълчание. Аеша събираше всичките си сили за изпитанието; ние чакахме. Най-после, се чу ужасен гръмотевичен звук, който приближаваше. Като го чу, Аеша свлече тюленото си було, разкопча златната змия от колана си, обгърна се цялата с великолепната си коса и свлече бялата си дреха. Така стоеше „Тя“, като Ева пред своя Адам, божествено прекрасна в своята голота. Пламъкът все повече приближаваше.
Внезапно Аеша протегна едната си ръка, обви шията на Лео, целуна го по челото, тръгна напред и застана там, където трябваше да мине пламъкът.
Нещо трогателно имаше в кротката целувка на Аеша. Като че ли нежна майка целуваше и благославяше детето си!
Чу се нов гръмотевичен шум. Ето че блясъкът на огъня като стрела прелетя във въздуха… Ето пламъкът… Вечният пламък на Живота.
Аеша се обърна, протегна ръце и ниско му се поклони.
Огънят я обхвана — цялата й фигура, чудесните й форми…
Видях как тя вдигна двете си ръце и обля главата си като с вода; отвори устата си; вдиша пламък…
Ужасна и величава гледка.
После протегна ръцете си; на устните й се появи небесна усмивка; сякаш бе духът на пламъка. Тайнственият огън се промъкваше през тъмната коса и си играеше с нея, целуваше чудните гърди и рамене, пълзеше по лицето й и озари със светлина широко отворените й очи. Колко прекрасна беше „Тя“!
Внезапно лицето й се промени; усмивката изчезна, очите гледаха със сух, зъл поглед; красивото лице стана продълговато и тъжно; прекрасните форми на тялото се лишиха от своите съблазнителни очертания и от прелестите си.
Аз потърках очи, мислейки, че съм жертва на някаква халюцинация, но пламъкът изчезна с грохот; Аеша продължаваше да стои на мястото си.
„Тя“ направи няколко крачки към Лео. Стори ми се, походката бе изгубила своята грациозност; тя поиска да сложи ръка на рамото му. Погледнах ръцете й; къде бе отишла необикновената им хубост? Те бяха мършави и костеливи. А лицето! Велики, Боже! Лицето й бе застаряло! Предполагам, Лео забеляза това, защото се дръпна рязко от нея.
— Какво се случи, Каликрат? — каза Аеша с прегракнал и сух глас. Какво бе станало с нейния сребърен и музикален глас? — Какво има, какво? — проговори тя смутена. — Действието на огъня навярно не се е променило; но кажи ми, Каликрат, очите ми се премрежиха. Зле виждам!
Аеша сложи ръка на главата, докосна косите си и, о, ужас! Чудната й коса се свлече на земята.
— Погледнете, погледнете! — извика Джоб с див глас. — Погледнете! Тя е без коса! Тя се превръща в маймуна!
Джоб падна на земята със запенена уста, стискайки юмруци. Очите му силно изскокнаха. И сега ми е тъжно като си спомня: Аеша се бе лишила от чудната си коса. „Тя“ ставаше все по-малка и по-малка; кожата бе променила цвета си и доби вид на стар пергамент; цялата фигура приличаше на изсъхнала мумия.
Изведнъж Аеша разбра случилото се; развика се; колко страшно крещеше! После падна на пода и продължи да вика истерично.
Фигурата й се смаляваше, докато достигна размерите на малка маймуна. Кожата й се набръчка; прекрасното й лице се преобрази в бабешко… Никога не бях виждал нещо подобно; мислех, че ще загубя разсъдъка си.
Най-после тя утихна. Само преди минута Аеша, най-красивата и най-мъдрата на света, ни гледаше, усмихвайки се с лъчезарните си очи! Сега пред нас лежеше едно отвратително същество, колкото маймуна. И все пак тя бе същата жена! Тя умираше. Ние видяхме това и благодарихме на Бога. Би ли могла да живее? Когато си повдигна костеливите ръце, бавно заклати главата си; очите й не виждаха, но можеше да говори.