— Каликрат! — каза тя с пресипнал и дрезгав глас. — Не ме забравяй! Бъди снизходителен! Аз няма да умра и отново ще се върна, пак ще бъда прекрасна, кълна ти се! О… о… о! — тя падна по лице и млъкна.
На същото място, където преди двадесет столетия Аеша бе убила жреца Каликрат, сега умря самата тя.
Обезумели от ужас и страх, ние паднахме на пясъка в безсъзнание.
Не зная колко време сме лежали така. Когато отворих очи, Лео и Джоб още бяха в безсъзнание. Розовата светлина изпълваше пещерата. Настрана от нас лежеше едно малко отвратително същество с възжълта, набръчкана кожа. А това беше чудесната и прелестна Аеша. Уви! Това не беше сън, а ужасна действителност.
Защо се случи с нея тази промяна? Беше ли се изменила същността на огъня? Дали понякога той не причинява смърт вместо живот? Не се съмнявах, че лежащата пред мен жена би могла да живее още много столетия, ако животът се бе запазил в нея!
Кой можеше да обясни какво се бе случило? По-късно много размишлявах: Аеша, силната, щастливата в своята любов, в ореола на неувяхващата си младост, на божествената си хубост, на властта и мъдростта, би преобърнала целия свят, съпротивлявайки се на вечния неотменим закон… Въпреки силата и могъществото си, тя умря в срам и отчаяние. Не се ли съзира в това пръста на Провидението?
Вдигнах дрехата на Аеша и нейното тюлено було, с което криеше от хората необикновената си хубост и с тях покрих трупа й.
Прекрачих пръснатата по пясъка ароматна коса на Аеша, приближих Джоб и го побутнах. Но ръката му падна назад студена и неподвижна. Ледени тръпки ме побиха; като погледнах лицето му, разбрах, че нашият беден слуга е мъртъв. Поразен от видяното, той бе умрял от страх.
Когато Лео се свести, аз му казах за смъртта на Джоб и той пошепна тихо:
— О! — и после млъкна.
Лео и Джоб бяха силно привързани един към друг, но сега Лео не бе в състояние да почувства загубата, защото бе твърде слисан, забелязах, че златистите къдрици бяха станали сиви; когато излязохме от пещерата, те съвсем побеляха.
Той изглеждаше с 20 години по-стар.
— Какво стана, приятелю? — каза той с мъртвешки глас, когато дойде на себе си.
— Гледай да се оправиш и да се махаме от тук! — отговорих аз. — Пламъкът отново идва насам.
— Бих влязъл в огъня, ако знаех, че ще ме убие! — отговори той шеговито. — Виновна е моята проклета нерешителност. Ако не бях се усъмнил, Аеша не би влязла в огъня! Той би могъл да ме направи безсмъртен, но, стари приятелю, аз не бих могъл да чакам две хиляди години. Предпочитам да умра, когато настъпи моят час. Ако искаш окъпи се в него ти.
Поклатих глава. Възбудата ми отдавна бе изчезнала, освен това не знаех как ще ми подейства Огънят на живота.
— Моето момче — казах аз, — Ние не можем да стоим тук и да чакаме смъртта. Посочих трупа на Аеша, който бях покрил с бялата й дреха и тялото на бедния Джоб. — Най-доброто за нас е да напуснем това място и нека запалим лампите!
— В гърнето има още масло! — отговори Лео разсеяно.
Налях масло и запалих едната. В този момент чухме грохота и бученето на приближаващия се огън.
— Нека погледаме — каза Лео. — Никога вече няма да видим подобно нещо.
Аз мислех за хилядите години, откакто този феномен се е появил тук; човешки очи никога не са виждали нещо подобно, а човешки уши не са чували такъв величав грохот! И си мислех, че ние сме последните смъртни, които виждаме това чудо. Когато пламъкът изчезна, ние се приготвихме за път, но преди това, приближих Джоб й стиснах студената му ръка. Само така можех да изразя уважението си към покойния и дълбокото чувство на тъга и съжаление; не искахме да гледаме трупа на Аеша, но всеки от нас си взе по една къдрица от нейната коса. Тия къдрици и до ден-днешен пазим у нас — това е единственото нещо от Аеша, от цялата й хубост и грациозност, които ние никога няма да забравим. Лео притисна ароматната къдрица до устните си.
— Тя ме помоли да не я забравям — произнесе той с пресипнал глас, — и се закле, че отново ще се срещнем. Кълна се в небето! Аз никога няма да я забравя. Кълна се, че ако благополучно излезем, ще я чакам, както тя ме е чакала!
„Да — помислих си, — само ако се върне прекрасна, такава, каквато я видях; но ако се завърне каквато е сега? Тогава?“
Излязохме от пещерата, като оставихме два скъпи трупа в студените прегръдки на смъртта. Колко самотно и печално лежаха те в пещерата!