От бдението ни в старата къща в Къмбърланд изминаха шестнадесет години и ето ние двамата, Лео и аз, все пътуваме, все търсим онази планинска верига и оня връх, който прилича на Символа на Живота, но дали някога ще го намерим?
Приключенията ни биха изпълнили томове, но има ли полза от това? Много приключения от подобно естество са били описани, но тия, които ние преживяхме, бяха по-продължителни.
В Тибет прекарахме пет години, по-голямата част от тях като гости на различни манастири, където изучавахме законите и традициите на ламите. Заплашваше ни смърт, защото бяхме посетили един град, влизането в който било забранено, но с помощта на китайско официално лице избягнахме наказанието.
Напускайки Тибет, ние изминахме хиляди километри на изток, запад и север, пребивавайки между много племена на Китайската империя. Ние научихме много езици и понасяйки големи мъчнотии, можахме да научим една легенда за едно отдалечено на стотици километри място. Стигнахме там, но не намерихме нищо.
И тъй времето минаваше. Ние и не помисляхме да спрем издирванията си, защото на тръгване се заклехме, че или ще изпълним мисията си, или ще умрем. Вярно е, че ние много пъти бяхме на косъм от смъртта, ако не бяхме спасявани, и то по много мистериозен начин.
Сега сме в страна, където още нито един европеец не е стъпвал. В една част на тая обширна земя, наречена Туркестан, има едно голямо езеро Балхаш, бреговете на което посетихме… Двеста километра на запад от езерото се издигат планини, наречени Черга, които обходихме.
Тук най-после нашите истински приключения започнаха. На една от скалите на тая страшна Черга щяхме да умрем от глад. Зимата идваше, а ние не намирахме дивеч.
Последният пътник, когото срещнахме стотици километри по на юг, ни каза, че в тия планини имало манастир, обитаван от лами, отличаващи се с голяма святост. Той каза, че те живеят в тая дива страна, където няма никакви племена и не царува никаква власт. Ламите не дружат с никого, освен с благочестивите си размишления.
Ние не повярвахме в съществуването на манастира, но все пак го търсехме, без път и посока, водени от слепия случай. Като гладувахме и не можехме да намерим „аргали“ (гориво), за да накладем огън, ние скитахме благодарение на лунната светлина, водейки със себе си само един як.
Благородно животно беше този як, имаше хубаво тяло, но и той, както господарите си, се приближаваше към свой край. Не беше претоварен, защото носеше само няколко пушки и малко провизии, купени преди две години от един керван, малко златни и сребърни пари, чай, кожи за топлене, както и дрехи от овча кожа.
Ние се влачехме напред през необятна площ, покрита със сняг, докато добичето ни въздъхна и спря. И ние също спряхме, защото беше време, и като се увихме в кожите, седнахме на снега, за да дочакаме утрото.
— Ще го заколим и ще изяден месото му сурово — казах аз и потупах спокойно лежащия до нас як.
— Може пък да намерим дивеч при разсъмване — отговори Лео, изпълнен с надежда.
— А ако не намерим, ще трябва да умрем.
— Много добре — каза той, — тогава да мрем. Това е последното средство на неуспеха. Ще направим всичко, което можем.
— Разбира се, Лео. Щом шестнайсет години тъпчем тия планини и вечни снегове, за да търсим сбъдването на един сън, значи правим всичко, което можем.
— Ти знаеш в какво вярвам — отговори той твърдо и настъпи мълчание, защото тук доказателствата бяха неуместни.
Дори и сега не ми мина през ума, че всичките ни трудове и страдания са били напразни.
Зазори се и ние се спогледахме, за да видим колко сила е останала у всеки един от нас. Ако някой европеец ни видеше, щеше да ни вземе за диваци. Лео беше минал четиридесет години; по красота и хармоничност по-великолепно мъжко тяло не бях виждал. Твърде висок, макар и слаб, дългогодишният му уединен живот бе преобърнал мускулите му на стомана. Косата му беше дълга, като моята, защото така ни пазеше от слънцето и студа. Тя висеше на врата му като златни къдрави кюлчета. Брадата му се пръскаше и се разстилаше по огромните му гърди. Лицето му беше красиво, макар и почерняло от вятъра и бурите… Изтънчено, замислено, мрачно, на него като кристал бляскаха сините му очи.
Аз си бях такъв, какъвто съм бил винаги: грозен, космат, също почернял, но, въпреки шейсетгодишната си възраст, още силен. Силата ми се увеличаваше с течение на времето, а здравето ми беше съвършено.
Фактически през цялото време на трудни пътешествия и преходи никой от нас не се разболя. Трудностите калиха телата ни като желязо и ги направиха недостъпни за човешките болки. А дали и загдето глътнахме, макар и малко, от Огъня на Живота в планините на Кор?