Чужденецът ни разправи още, че се покланяли на жрица, наречена Хес или Хеса, която казват, че царувала от поколение на поколение. Тя живеела в голяма планина и се почитала от всички, които се бояли от нея. Но тя не била царица на страната, макар че често се бъркала в работата й.
Принасяли й жертви и тежко на онзи, който си навлечал нейната омраза. Веднага умирал. Затова от нея се страхували и главатарите. Нейните и техните поданици се бият, защото се мразят.
Ние му казахме, че си измисля, когато казва, че тя е безсмъртна, защото нищо не е безсмъртно. Ние се присмяхме над нейната сила, за която той говореше. Това го ядоса и той ни каза, че нашият. Буда не е по-могъщ от тая жрица. Тя ще ни покаже силата си, като ни отмъсти.
После го нахранихме и той напусна манастира, като каза, че когато се върнел, щели сме да узнаем кой казва истината.
Не знаем какво стана с този човек, който ни описа пътя към своята страна, що се разпростираше отвъд пустинята и Далечните планини. Смятаме, че той е зъл дух, дошъл да ни стресне, но без успех…“
Това бе само откъс от една страница на дневника, който ни обнадежди и развълнува. Нищо друго за този човек и за неговата страна не се споменаваше. След една година дневникът внезапно прекъсваше, без да описва друго събитие. Последните редове споменаваха, че братята се готвят да обработват нови земи, да ги посеят и т.н., което подсказваше, че те не са се безпокоили от нищо. Достоверна ли бе случката с човека от Далечните планини? Отмъстила ли е Хеса на хората, които са били гостоприемни към него?
Питаха се: коя може да е тая Хеса?
На другия ден помолихме калугера Ку-ен да ни придружи до библиотеката, където му прочетохме пасажа от дневника. Помолихме го да ни каже какво знае за това. Той поклати старата си мъдра глава и отговори:
— Малко, много малко, и то главно за съдбата на гръцкия цар. — След малко Ку-ен спокойно продължи: — В дните, когато вярата в единствения бог беше още слаба, живеех в същия този манастир, който наскоро бе съграден, и тогава видях армията да минава, това е всичко… Бях тогава в петдесетото си прераждане, не, по-скоро беше седемдесет и третото…
Тук Лео се засмя силно, но аз успях да го ритна и той се направи, че уж киха, което излезе много сполучливо. Лео каза, че не сме ние хората, които биха се усъмнили в теорията за прераждането, в която вярва поне една четвърт от човечеството.
— Но как помните — казах аз, — след като паметта изчезва с прераждането?
— А-а — възрази Ку-ен, — брате, смята се, че е така, но често паметта се възобновява, особено у тия, които са напреднали в съвършенството. Да, докато вие четяхте тая страница, аз бях забравил гази армия, но сега си я спомням. Виждам я да минава. Ние седяхме с други калугери пред статуята на Буда. Не беше многобройна, защото много от войниците бяха измрели, а и диваците, живущи на юг от нас ги бяха поубили. Генералът на армията беше мургав, бих искал да се сетя какво бе името му, но не мога. Както и да е — продължи той. — Та този генерал дойде в манастира и поиска стая, в която да пренощуват жената и децата му, поиска и провизии, лекарства и водачи през пустинята. Тогавашният игумен му отговори, че е противно на религията ни да пускаме жени в манастира. Генералът заплаши, че ще разруши манастира и всички ни ще избие. Ние се покорихме, защото човек, убит с нож, се преражда няколко пъти в животни. След това измолихме от великия Лама опрощение на греха ни. Не видях самата княгиня, но видях, уви, жрицата, на която се кланяха!
Тук Ку-ен започна да удря гърдите си.
— Защо уви? — извиках аз, уж с незаинтересован вид, като същевременно изгарях от нетърпение.
— Защото мога да забравя войската, но никога няма да забравя жрицата, която ми е пречила много векове да се озова на другата страна на Спасителния бряг. Аз като скромен лама бях натоварен да приготвя стаята й. Тя влезе и сне булото си, да, и като ме видя, че съм млад, заговори ми, попита ме за много работи.
— Как изглеждаше? Каква беше тя! — извика Лео развълнуван.
— Каква беше тя? О, тя беше несравнима! Тя беше дивна като зора над снеговете! Тя беше като вечерница над планините! Тя беше като първото пролетно цвете! Брате, не ме питай каква бе тя, повече от това няма да ви кажа. О, съгреших! Ще се изповядам, защото ще ме вземете за порочен човек, мене, когото приемате за светец. Онази жена, ако е била жена, запали огън в сърцето ми, който никога не ще угасне.