— Вие трябва да го освободите веднага — рече експертът.
— Ще си помисля.
— Тъй ли?… — Костов го погледна с ново раздразнение. — Не заслужава да главоболим с тая работа Министерския съвет.
— Казах: ще си помисля — повтори министърът. — Има много неща, които могат да се поставят на разискване в Двореца и Министерския съвет…
Когато гостът на Костов си отиваше, въпросът за освобождаването на Стефан и партидата на „Марица“ беше напълно уреден. И тогава главният експерт на „Никотиана“ съзна пак колко неизбежно мръсен и подъл беше светът.
На другия ден по шосето за Х. отпътуваха две коли.
В първата кола — за да не гълтат праха — седяха господата фон Гайер, Лихтенфелд, Прайбиш и генералщабният майор Фришмут от Райхсвера. Майор Фришмут беше, разбира се, в цивилно облекло и твърде мъчно можеше да бъде обвинен, че е дошел в България с друга цел, а не търговска. Колата представляваше обикновен „Мерцедес“. В направата й прозираха първите белези на пестеливост, които времената налагаха на немската индустрия. Също такава пестеливост имаше и в нареждането, с което Немският папиросен концерн бе забранил на чиновниците в чужбина да купуват коли от негермански произход. Поради това един от четиримата й пътници, а именно барон фон Лихтенфелд, мислеше с известна горчивина за елегантния „Студебейкър“, който се хлъзгаше зад тях.
В „Студебейкър“-а пътуваха генералният директор на „Никотиана“ и главният й експерт. Костов шофираше и мислеше гневно за рибарските принадлежности на Прайбиш, които бе забелязал на тръгване в немската кола. С не по-малко негодуване го изпълваха пушката, кучето и ловджийските гетри на Лихтенфелд. Всичко това означаваше скитане в планината.
Над узрелите житни поля трептеше синьо небе и пееха чучулиги, а от горите лъхаше прохлада и мирис на здравец. По зелените хълмове пасяха стада и песента на звънците им се носеше мелодично в свежия въздух, наситен с дъх на росна трева. Юнският ден сияеше в злато и синевина.
— Костов!… — внезапно произнесе Борис.
— Какво?… — попита експертът.
Гласът му прозвуча троснато, но Борис беше свикнал с това и се престори, че не забелязва недоволството му.
— Какъв обед поръчахте?
— Майонеза с пъстърви, телешко, пилета, щрудел, сладолед и плодове.
— А жената на счетоводителя умее ли да поднася?
— Мисля, че умее… Свършила е американски колеж.
— Какво има за пиене?
— Нося една каса от моите испански вина.
— Много добре — доволно произнесе Борис. — Имате ли още от тях?
— Това е последната!… — ядосано осведоми експертът.
— Трябва да поръчате още.
— Митото е много високо.
— Няма значение… Всичко е за моя сметка.
Борис се изсмя.
— На вас ви е смешно, а аз се срамувам — каза експертът.
— От що?
— От тия любезности… Остава да ни поискат и жени… Да, скоро ще почнем да им търсим жени и тогава ще заприличаме съвсем на гърците.
— Значи, ще станем добри търговци.
— Вие да, но аз не.
— Пак скрупули… Никак не умеете да презирате хората!… Значи, боите се да използвате моралната слабост на някакви си германци?… Имах по-високо мнение за вас… Тогава да станем порядъчни! Нека оставим свръхчовеците да ни стрижат като овци!…
Последва смях — равен, тих и непродължителен, на който не можеше да се възрази — мрачен смях, който идеше не от липса на гордост, а от пълно отрицание на всичко човешко.
Костов помисли малко и каза твърдо:
— Вие няма да свършите добре. — После реши да промени темата: — Какво да правя, ако Лихтенфелд започне да упорствува?
— Ще повикате Прайбиш.
— Но и Прайбиш е свикнал да гледа тютюна само под облачна светлина.
— Тогава ще се отнасяте до фон Гайер и мене. Няма да правим никакви отстъпки.
— Лесно е да се каже това — изръмжа Костов. — Всичко ще трае най-малко три дни.
— Може и повече.
— Омръзна ми да забавлявам немци!… — изруга експертът.
— Правете като мене!… Вие се забавлявайте с тях.
— Имам по-друг вкус.
— Вкусът е относителна работа… Аз пък не мога да понасям вашите скучни снобове.
— Прав сте — рече Костов. — От тях не може да се спечели нищо.