— Значи, аз съм по-честен от вас… Не върша нищо срещу природата си. А вие роптаете, но не се отказвате от заплатата си в „Никотиана“. — Борис се усмихна. — Право ли е това?
— Щеше да бъде отвратително… Но аз съвсем не стоя във вашата „Никотиана“, за да получавам заплата. — Костов се изплю драматично настрана. — Аз съм достатъчно богат!…
— Но тогава защо стоите?
— Ей така!… От душевна леност, от навик, от скука, от инертност… Наистина аз се презирам понякога.
— Видяхте ли?… А си позволявате да ругаете един работлив търговец.
— Вие не сте търговец — рече Костов. — Вие сте гангстер!…
Борис го погледна учудено и се засмя пак. Дори тази дръзка шега не можа да развали доброто му настроение след нощта, която беше прекарал с Ирина.
— Костов!… — произнесе той след малко.
Експертът осигури с поглед липсата на препятствие пред колата и обърна за миг лице към шефа си.
— Значи, „Никотиана“ до такава степен ви е омръзнала?… — с лукаво прискърбие произнесе Борис.
— Омръзнала е малко… Противна ми е!…
— Нима съм толкова лош?
— Лоши са средствата ви.
— Значи, самата ми личност не е дотам черна?
— Вие сте фантаст — отговори Костов след малко. — И това ви оправдава донякъде.
— Добре. Искате ли да станете съдружник на един фантаст?… С процентно участие в печалбите и мое ръководство?
— Не — рече Костов, — не искам.
— Значи, сериозно сте решили да ме напуснете?
— Не съм казал още това.
— А какво значи отказът ви?
— Само това, че не искам да ви стана съдружник… Защо ви е съдружник?
— Боя се да не постъпите като експерта на Барутчиев… Вие сте единственият мъж, с когото мога да разговарям приятелски.
— Е, да!… — горчиво произнесе Костов. — Необходим съм ви.
— Не поставяйте въпроса така. Вие просто ми харесвате като човек. Кажете сега категорично: оставате ли в „Никотиана“?
— Да, оставам. — В гласа на Костов прозвуча смешен гняв. — Но съдружник не!… Срамувам се да ви стана съдружник.
В първата кола зад кормилото седеше Лихтенфелд, до него Прайбиш, а на задните места — Фришмут и фон Гайер. И четиримата носеха тъмни очила, за да предпазят светлите си северни очи от ослепителния блясък на юг. Прайбиш и Лихтенфелд разговаряха тихо.
— Едно е ясно!… — горчиво произнесе баронът. — Ние не им внушаваме никакъв респект.
— Какво искате да правят? — попита Прайбиш.
— Хм!… — Лихтенфелд освободи за миг лявата си ръка от кормилото и направи презрителен жест. — Вие не сте били в Солун и Атина!… Знаете ли какво нещо са гърците, Прайбиш? Яхти, вили, жени… всичко предоставят на ваше разположение!… Пожелаете общество — веднага ви представят в най-отбрания клуб. Искате да правите снимки — развеждат ви из цялата страна. Споменете за лов — на другия ден ви пренасят в планината. Богат, щедър, вежлив народ!… Имат истинска търговска аристокрация.
— Тук са по-бедни — справедливо забеляза Прайбиш.
Думата „аристокрация“ го раздразни малко.
— По-бедни ли?… — с ненавист произнесе баронът. — Обърнете се и вижте лимузината, която иде след нас. Такива коли съм виждал само в Довил и Биариц.
— Вие забравяте, че те са собственици, а ние чиновници — скромно възрази Прайбиш. — Освен това трябва да пестим за войската.
Лихтенфелд пак направи презрителен жест с ръка и млъкна. Прайбиш беше селяк, мравка от народа, и не можеше да разбере нищо. Напразно Лихтенфелд се опитваше да му внуши по околен път — прекият бе опасен — гордостта на императорска Германия, непокварена от еснафщината на Хитлер. Но Хитлер твърдеше, че германците са богоизбран народ, обещаваше им реванш и богатствата на целия свят. Това именно беше накарало Лихтенфелд да стане националсоциалист въпреки всичко през оная пролетна вечер, когато думкаха барабани и хиляди чизми маршируваха по „Унтер ден Линден“.
Като се увери за лишен път, че Прайбиш е неподатлив към нюанси в политическите убеждения, Лихтенфелд се върна отново към липсата на респект у българите.
— Как ви се струва държането на техния експерт? — попита той. — Не забелязахте ли с какво презрение изгледа кучето и ловджийската ми пушка?
— Не — с известна досада отвърна Прайбиш.
Прекалената мнителност на барона почваше да го дразни. Той бе забелязал само неучтивото искане, което Лихтенфелд отправи към българите, да вземат кучето му в колата си.