— Аз влизам в комитета от името на патриотичните работници — гръмовито заяви той. — Нашето положение е много тежко, виждате го… Така не може, господин директоре!… Погледнете какво става в Италия и Германия!
Речта му беше дръзка, почти заплашителна. Тя апелираше към някаква неясна справедливост, която можеше да разреши всичко, ако господарите и работниците станеха патриоти. Тя можеше да се хареса и на Борис, ако работникът беше послушал съвета на кмета — да говори по-кротко. Но аптекарят — душата на най-новата мода патриоти в града — го беше наелектризирал с помощта на триста лева и продупченото от молци сако.
— Вие безработен ли сте? — попита Борис.
— Да, безработен съм — отвърна работникът, поразен от равнодушния глас на Борис.
Господин генералният директор на „Никотиана“ обърна разсеяно лицето си към работничката.
— Гладуваме, това си е… — горчиво потвърди дребната женица, когато забеляза, че беше удостоена с поглед. — Мене остави, не гледай, но три деца имам… На крастави котета са заприличали сиротинките… Имах златен мъж, но македонците му изпиха кръвчицата, господ да ги убие…
— Твоите лични работи не са важни!… — прекъсна я младият работник.
Жената млъкна, смутена от страх, че бе казала нещо нередно.
— Ясно!… — рече Борис. — От кризата страдаме всички.
Всички ли?… Дори в очите на кроткия безпартиен работник, който приличаше на клисар и за чието овчедушие гарантираше кметът, светна ироничен пламък. Но той не посмя да възрази нищо, от страх да не мине за комунист. Той не беше лош човек, почиташе царя и отечеството, но някаква бездънна глупост го караше да мисли, че това щеше да му помогне.
В стаята настъпи мълчание.
— Е, добре, говорете!… — В гласа на Борис прозвуча досада и нетърпение. — Какво искате от мене?
— Работа!… — почти едновременно отговориха работниците.
— Но откъде да ви намеря работа?… — враждебно попита господин генералният директор. — Аз приех толкова работници, колкото ми са необходими. А да приема повече, не мога. „Никотиана“ не е благотворително дружество.
— Но ние гладуваме!… — тъжно забеляза работникът, който беше облякъл сватбената риза на жена си.
— Какво да правя?… — Борис повдигна рамене. — Потрайте до следващия сезон.
— Дотогава ще изпукаме, синко!… — произнесе жената. — Ще измреме от глад.
— Не се умира толкова лесно.
— Питай охтичавите!
— За охтичавите да си блъска главата докторът.
Борис протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец върху бюрото.
— Как?… Нищо ли няма да направите? — глухо попита представителят на патриотичните работници. — С това излагате комитета на безпартийните и давате коз в ръцете на комунистите.
Борис отегчено запали цигара. Влезе разсилният.
— Повикай Баташки! — каза Борис.
— Дай ни работа, синко!… — почна да хленчи жената, като избърса няколко сълзи. — Господ да дава здраве на тебе, на жена ти и на децата ти…
— Ние не сме лоши хора!… — уверяваше работникът с бистросините очи. — Само дето сме сиромаси… Това е!… Инак почитаме държавата…
Но Борис не слушаше. Делегацията на безработните, хленченето и речите им, смешното им бъбрене — всичко това му се струваше досадно и глупаво като случайно стъпване в кална локва.
В канцеларията влезе Баташки, потен и запъхтян.
— Кой ви пусна тука, бе? — изруга той веднага, като видя работниците и отегченото лице на Борис.
— Климе, пазачът… — отговори жената.
— Не ви ли е срам?
— От що да ни е срам? — попита младият работник.
— Така ли се влиза?… Тука да не е аврамов дом?
Баташки погледна виновно господаря си.
— Колко души можем да приемем на работа? — попита Борис.
— Нито един. Избрал съм най-добрите.
— Ще приемеш още десет души!… — заповяда господин генералният директор. — С тези включително.
Той посочи великодушно делегатите. Баташки ги измери враждебно от глава до пети.
— Само толкова ли ще приемете? — горчиво попита делегатът на патриотичните работници. — Какво са десет души?… По списък има хиляда и осемстотин в града.
— А ти какво искаш? — кимна Баташки. — Да храним всичките ли?
Младият работник гледаше тъжно пред себе си. Формулата на аптекаря за помирение между труда и капитала се беше провалила напълно.