Настъпи мълчание. Всички, с изключение на Лукан, бяха като замаяни от ясното и убедително изказване на евреина.
— Свърши ли? — троснато попита Лукан.
— Да, другарю. Чакам въпроси.
— Няма да има нито въпроси, нито разисквания — сухо произнесе Лукан. — Това е само осведомително съвещание.
— Как така?… — нервно попита Макс. — Нима въпросите, върху които говорих, не са важни?
— Важни са — рече Лукан, — но градският комитет на партията е взел вече решения по тях и разискването им е излишно. Аз чух твоето мнение и ще го докладвам. Изказването ти беше хубаво по форма, но вредно и погрешно по съдържание. Ще си позволя да направя само някои забележки. Първо: партията има определена тактика и програма, които не могат да се променят от случайни критики. Именно този непримирим курс на партията, който упрекваш, създаде хиляди самоотвержени борци. Извърши нещо като тях и тогава критикувай… Второ: партията не забранява никому да се забавлява с жени или да пие ракия. Но партията не ще позволи на такива комунисти да й дават съвети.
— Чакай!… — извика Макс. — Ти влагаш съвсем погрешен смисъл в думите ми…
— Просто повтарям това, което каза… — с металически глас продължи Лукан. — Трето: пред нас стоят само работа и отговорности, а зад нас винаги крачи смъртта и затова сме намръщени… Ние не можем да бъдем сбирщина от либерални и весели социалдемократи, които се забавляват по вечеринки и плещят безопасно за политика. Четвърто: ние не сме глупци и знаем защо хвърляме работниците и себе си дори в една безнадеждна акция, в която можем да загинем. Достойната смърт на всеки от нас е жесток удар в лицето на врага, който го разколебава, плаши и деморализира. Пето: стачката ще бъде проведена така, както е замислена и подготвена от отговорни другари. Всяко противопоставяне на това е равносилно на предателство, ще подействува много зле на необразованите другари. Ясно ли ти е всичко това, другарю Макс Ешкенази?
— Ние сме прости, ама разбираме — загадъчно произнесе Спасуна.
— Аз мисля, че можем да разискваме — с примирителен тон каза Блаже.
— Не сме вчерашни — добави Шишко, като се намръщи и хвърли хладен поглед с единственото си око към Лукан.
— Нищо не може да се разисква!… — гневно произнесе Лукан. — Колелото е вече завъртяно.
Отново настъпи мълчание, което сега бе досадно и тежко. Макс мислеше тъжно: „Пак фанатизъм, пак тесногръдие, пак слепота!…“ И все пак Лукан беше самоотвержен, честен и умен. Малцина бяха като него. Защо светлината на болшевишката партия не проникваше във всичките кътчета на душата му? Но колелото вече се движеше. Лукан имаше право. Червеят на съмнението за разногласията по върха не трябваше да прониква в простите и честни души на Спасуна, Шишко, Блаже… Колко странно беше, че те долавяха правилното становище и сякаш искаха да го подкрепят!… Ала това щеше да внесе смут в душите им, да ги разколебае тъкмо сега, когато трябваше да бъдат активни и уверени в себе си. Да, Лукан имаше право!… Макс не трябваше да говори пред тях. Извърши грешка. Ала това стана пак по вина на Лукан, пак поради това затваряне в потайна, конспиративна черупка. Защо не беше осведомил никого досега, че решенията са взети?
— Прав ли съм? — внезапно попита Лукан.
— Да — глухо отговори Макс.
Той беше смазан и оскърбен от капитулацията си, но мислеше, че постъпва правилно. Металните очи на Лукан светнаха доволно.