— Колко е часът? — попита той.
— Единадесет — отговори Симеон, като погледна будилника.
Макс се изправи, кимна хладно на всички и отиде в малкото тъмно преддверие да обуе калните си обувки. Симеон го последва, мъчейки се да разсее лошото настроение с коментарии за времето.
Вятърът беше престанал. Някъде далеч, сред мъглата и влагата, мъждееха електрически лампи. Макс се отправи към тях. Мокрите му продънени обувки цвъркаха тъжно в калта.
Стефан чакаше в квартирата на Макс и изтегнат върху коравото му легло, четеше стари броеве от „Комсомолская правда“.
— Е, какво?… — иронично попита младежът, когато Макс се върна.
— Нищо особено — равнодушно произнесе евреинът. — Само дребни разисквания около складовите дружества.
— Как нищо?
— Ще чакаме директиви отгоре.
— Постави ли се въпросът за стачка?
— Неопределено… Само общи изказвания.
— Останаха ли други след тебе?
— Някои.
— А непознати имаше ли?
— Само един… Вероятно този, когото наричат Лукан.
— Глупости!… — мрачно каза Стефан. — Тебе са те изгонили.
— Да ме изгонят ли?… — Макс разсеяно запали цигара.
— Останаха да разискват дребни въпроси. Искаш ли чай?
— Добре, направи чай!… Но тебе са те изгонили — пак повтори Стефан. — Те правят демонстрации… Явно, искат да се отърват от нас, но действуват предпазливо… Може би ги е страх да не се разсърдим и отидем в полицията. Нищо чудно, ако подозренията им стигнат дотам.
— Прекаляваш!… Няма нищо подобно — рече Макс, като запали тенекиената печка с дърва и постави върху нея чайника.
— Не, не прекалявам!… — сприхаво отговори младежът.
— Това е у тях система. Но аз реших да не се вълнувам повече, знаеш ли?… Нека си чупят главите както искат. Реших да се отдам на теоретична дейност. Малко философия, брошурки… стихчета… туй-онуй!… Как ти се струва? Ще се занимавам безопасно с маркс-ленинизъм за собствено удоволствие.
Стефан се изсмя презрително.
— Не се смей!… — сурово каза Макс. — Ти нямаш право да зарежеш партията, когато ти скимне.
Евреинът втренчи погледа си в мрака на прозореца. Стъклото му отразяваше бедната вътрешност на стаичката, желязното легло, крушката без абажур, грамадните купове от вестници и книги. Навън беше мрак, кална и кишава зима. И тогава неволно, сред някакво мигновено отпущане на волята, Макс почна да мисли за света, който беше оставил, и за зимните вечери, когато, облечен в хубав тъмен костюм, кокетираше в ателието на художницата с крайните си теории за изкуството.
Той седна на стола пред печката и бавно изу калните си разкиснати обувки. Загледа се в продънените им подметки някак учудено, сякаш не можеше да повярва, че са негови. А после пак почна да мисли за другия свят и за античното еврейско лице на художницата, което сега го изпълваше с горест и пронизваща тъга.
Водата се стопли и чайникът запя тъжно.
През един кишав мартенски ден в двора на склада ехтяха обичайните ежегодни скандали между Баташки и селяните, които бяха дошли от Средорек да предадат тютюна си на „Никотиана“.
В целия склад кипеше трескава работа с новите машини на тонгата, а в двора гъмжеше навалица.
„Чистачките“ прилежно разпределяха тютюневите листя в малки касетки, събирачът ги отнасяше с количката си, а майсторът ги изсипваше в ситата на машините за пресяване. Наистина тонгата беше по-удобен и по-хигиеничен начин за преработване на тютюна, но оставяше много работници на улицата. Най-напред го въведе „Никотиана“, а след нея всички останали фирми.
Дворът беше задръстен от волски коли, коне и магарета, натоварени с тютюн. Селяните, клекнали под стрехите или насядали върху балите, чакаха ред да предадат максулите си, пушеха лютиви цигари и обсъждаха безобразното поведение на Баташки. Никога майсторът на „Никотиана“, сега директор на склада, не бе се показвал тъй свиреп и неотстъпчив при шкартирането. От време на време от навалицата, която заобикаляше масата му, поставена пред входа на помещението за необработен тютюн, се издигаха продължителни серии от клетви и псувни. Калният двор, покрит с локви, миришеше на тютюн и на тор. Мартенското слънце грееше между бели разкъсани облаци, а топлият вятър топеше снега и водосточните тръби пееха радостно.