Выбрать главу

— Какво?… Да няма пак нещо? — съчувствено произнесе Стоичко.

Джони кимна с глава трагично. Стоичко Данкин извърна към него голямото си ухо и сините му очици замигаха бързо.

— Погледни натам!… — каза Джони. — Към децимала. Чакай, не бързай веднага… Видиш ли оня там, с червената коса, дето отнася балите?

Стоичко Данкин извърна малките си очици в указаната посока с такова усърдие, щото остана да се вижда само бялото им.

— Е?…

— Все мене гледа.

— Не се бой, нали сме заедно.

— Не си ли го виждал някъде?

Стоичко Данкин не можа да устои повече и погледна бързо към децимала.

— Бре!… — тихо извика той, стреснат съвсем неочаквано.

— Какво?… Казвай!…

— Та това е оня, дето отведе Фитилчето, преди да го изядат вълците.

— Трай не думай!…

Джони побледня и устните му затрепераха. Той си спомни изведнъж страшната, но вече забравена история с Фитилчето. Аутопсията беше установила върху огризания му от вълците труп следа от куршум в главата.

Той забеляза внезапно, че непознатият гледаше към тях и следеше разговора му със Стоичко. Без съмнение червенокосият си припомняше също къде ги е виждал и разбра, че са го познали. Единственото, което му оставаше, бе да се отърве от двамата свидетели на историята с Фитилчето. Джони не допусна друга възможност и страхът му се превърна в паника.

— Сигурен ли си?… — заекна той.

Стоичко Данкин потвърди уверено, че не се лъже. Свежата му селска памет запомняше безпогрешно всеки, с когото бе разговарял веднъж.

— Ами сега?… — прегракнало попита Джони, сякаш животът му висеше на косъм.

— Сега какво!… Трай си и толкова!… — успокои го Стоичко. — Нали съм с тебе!

— Абе, ти остави тая работа!… — тревожно произнесе Джони. — Нека ми тегли куршума, пък ти стой до мене колкото искаш. — Джони не съзна, че ако станеше това, Стоичко се излагаше на същата опасност. — Слушай!… Да не запрашиш на село без мене?… Ще се върнем заедно.

— Няма. Къде без тебе!… — увери го Стоичко.

— Аз ще се върна скоро.

И обхванат от внезапно решение, Джони тръгна бързо към изхода на двора.

— Къде бре, Джоне? — попитаха иронично някои средоречани защитника си.

— Бърза работа!… — трескаво обясни Джони.

— Хей, Джони!… — високо извика Баташки, когато видя, че агент-купувачът му изоставяше арбитърската си функция.

Но Джони се престори, че не го чува.

— Гиди страхлива женка!… — изруга Баташки след него. — Пак ти е влязла някоя муха в главата!…

Средоречани се разсмяха високо. Повечето от тях знаеха за болезнените страхове на Джони и Баташки не щадеше вече авторитета му. В това време Джони бързаше към полицейското комендантство.

Когато Макс позна Стоичко и Джони, реши да излезе от склада веднага. Всяка загубена минута можеше да стане фатална. Но пред внезапно настъпилата опасност той почувствува с изненада колко отслабнал беше инстинктът му за живот. Щяха да го арестуват и накарат да признае историята с Фитилчето. Щеше да има разпит, изтезаване и може би разстрел без присъда… Е, та що от това? След инцидента с Лукан той се усещаше изолиран и безполезен. Искаше да се бори срещу погрешния курс, но му липсваше воля — основното качество на всеки комунист. Той беше дошел да работи за партията тук, размишляваше върху новия курс, но дейността му завърши само с образуването на малка групичка от няколко души. Лукан го беше победил.

Макс се усмихна хладно на заблудата си, че е призван да бъде работнически водач. Нещо се противопоставяше на това, нещо, което идеше от самата му личност, а не от трудностите в прокарването на новата тактика, която поддържаше. И това нещо се дължеше може би на недоверието в него — един пришелец в работническата класа, на подозрението, че беше суетен и желаеше да командува. Напразно бе идването му в тая работническа среда, към която се приспособяваше само външно. Напразни бяха и опитите му да създаде у работниците доверие към себе си. Те усещаха инстинктивно, че си оставаше чужденец. И може би имаха право. Липсваше му способността да ги разбере напълно, не бе закален както трябва от бедността и безправието, не изпитваше достатъчно омраза към миналото. Някакъв суров закон се противопоставяше на усилията му и го караше да разбира все по-ясно защо работниците нямаха доверие в него. Той беше станал безполезен именно затова, че носеше от другия свят остатък от суетността да се възхищава от себе си.