— Е, стига толкова!… — произнесе той строго, когато видя сълзите й. — Стига вече!… Да не ме затварят в зандан, та си заронила сълзи като бабичка… Ще обявим стачката и толкова… Отивам да се посмея на Спасуна.
И за да покаже безгрижието си, той почна да подражава как Спасуна кълнеше и се зъбеше на стражарите. При споменаването на Спасуна жената се разсмя нервно, през сълзи.
— Няма да излизаш напред!… — каза тя, като избърса очите си. — Мисли за детето!… Чуваш ли?
— Аз съм генерал сега — рече той. — Само ще командвам… Други ще тичат напред.
Но той си знаеше, че няма да бъде така, че трябваше да излезе напред, ако искаше другите да го последват, и че стражарските приклади и куршуми удряха винаги първите. И затова сега, макар да продължаваше да се смее, усети отново пронизваща болка за жена си и за детето си.
Те почнаха да говорят върху разни домашни дреболии, за детето и за някои познати, като с това искаха да разсеят лошите мисли, от които се измъчваха. После той извади парите си и без никакъв определен повод ги даде да стоят у нея. Това беше заплатата му от „Фумаро“ за последната седмица и няколкостотин лева от продажбата на една златна монета, която някога майка му беше получила като подарък от свекър си при сватбата. Той пазеше тази монета за черни дни, за в случай на безработица или тежка болест. И вчера той я беше продал, защото се боеше, че с него можеше да се случи нещо лошо и не искаше жена му и детето му да останат без пари поне през първите седмици.
Но всичко това накара жена му да заплаче отново, без хлипане, по същия безмълвен начин както преди малко, а той се престори, че не забелязва сълзите й и отиде в дворчето да й нацепи дърва. Когато часът стана шест и половина, той погледна и целуна спящото дете. И тогава внезапно сред мъката, която притискаше сърцето му, той усети сила и бодрост, които сякаш дойдоха от малкото личице на детето. Той съзна изведнъж, че каквото и да се случеше днес, комунизмът щеше рано или късно да покори света, че тази жена щеше да го обича винаги, а синът му щеше да израсте под грижите й като фиданката, която бяха посадили на двора при раждането му. След малко той се сбогува с жена си и тръгна към центъра на града. Кварталът на работниците беше все още тих и безлюден. А над печалните и схлупени къщици, над тесните дворчета, над нищетата и бедността грееше ярко майският ден.
И Спасуна се събуди рано през този ден. Докато децата й спяха, тя се залови по навик с домашната работа, която трябваше да свърши, преди да отиде в склада: донесе с кобилица вода от чешмата на съседите, напръска и помете двора, а после изми лицето и краката си. Като свърши това, тя отиде на фурната за хляб, купи от ранобудния бакалин малко извара за децата, като ругаеше скъпотията и го обвиняваше в спекула, а на връщане се отби против волята си в кръчмата.
— Добро утро, проклетнико!… — рече тя на кръчмаря, който беше поставил столовете върху масите и метеше заведението си. — За добро няма да отвориш толкова рано… Дай ми една ракия!…
В гласа й прозвуча угризение, смесено с яд, сякаш кръчмарят беше виновен за слабостта й да пие. Тя искаше да сръбне съвсем малко, колкото да успокои нервите си, възбудени от предстоящия ден.
— От сливовата ли? — попита кръчмарят.
— От сливовата, господ да те убие!… — викна Спасуна. Тя се разгневи отново на себе си поради угризението, че сливовата струваше по-скъпо от гроздовата и въпреки това искаше от нея.
— Огън да изгори кръчмата ти и всички, които влизат в нея!… На децата ми ушите да ядеш!…
— Яж си ги ти!… — ухилено рече кръчмарят, като постави чашка с ракия пред нея.
— И една кутия Томасян трето — добави Спасуна.
— Ще ги платиш ли?
— Когато съм взимала на вересия, бре?
Спасуна хвърли на тезгяха една никелова монета от десет лева. Кръчмарят знаеше, че тя щеше да плати, но искаше да мине за великодушен и да я предразположи към приказки. Той прибра небрежно парите и постави пред нея цигарите.
— Днес пак нещо такова, а?… Шарите, гледам… Да не е стачка? — попита той доверително.