— Не е твоя работа, урсус проклет!… — грубо отвърна тя, като изпи ракията. — Живеница да те умори, ако питаш повече!…
— Какво, от мене ли криеш?… — горчиво произнесе кръчмарят, сякаш беше предан до смърт на работническата класа.
— Натиснете, натиснете ги тия изедници!…
Но Спасуна не се поддаде на провокацията. Тя запали цигара и смукна жадно острия дим.
— На!… Пийни от мене!… — дружелюбно произнесе кръчмарят, като й поднесе втора чашка.
Спасуна погледна мрачно белите засукани мустаци на кръчмаря и отказа да пие. „Шашкънин — помисли тя. — Чака алъш-вериш от стачката.“ Кръчмарят разбра веднага, че този ден щеше да стане нещо. Безредиците го плашеха, но стачките носеха печалба. След виковете и заканите обикновено настъпваше унилост, през която работниците задушаваха грижите си с ракия. Кръчмарят почувствува приятната възбуда на мирен гражданин, който се радва на благоразумието си, докато глупците се гонят и трепят с полицията.
— Кога ще ми дадеш голямото момче за измикяр? — попита той, искайки да изрази ново доброжелателство.
Спасуна му се струваше опасен тип, с който не бе зле да поддържа добри отношения.
— Синовете си измикяри не давам!… — надменно отсече работничката, като запали нова цигара.
— Какво ще ги правиш?
— Ще ги уча.
— Нека гладуват тогава.
— Може!… — Спасуна изпусна като мъж острия дим през носа и погледна презрително кръчмаря. — В складовете ще ги пратя да работят, но измикяри не ги давам.
— Измикярин… работник, все едно!… — небрежно забеляза кръчмарят.
— Не е все едно, господ да те убие!… — неочаквано избухна Спасуна. — Ако го дам измикярин, ще заприлича на тебе!… Ти си почнал с измикярство.
Кръчмарят я погледна изумен и скандализиран. Намекът за миналото му го накара да почервенее от гняв, но благоразумието пред избухливия нрав на Спасуна го посъветва да мълчи. От борбата на двете чувства се роди обикновената му мазна и примирителна усмивка.
— Това да видиш!… — рече той самодоволно. — А сега съм чорбаджия.
— Чорбаджия ли?… Ти?… — Спасуна направи къса пауза, а след това избухна внезапно с висок гърлен смях. — Пак си измикярин… Слугуваш на пияниците и старшията.
Тя обърса устните си с длан и като продължаваше да се смее, излезе навън.
— Кучка!… — изръмжа кръчмарят след нея. — Нито да я почерпиш, нито да я напсуваш.
Като се върна в къщи, Спасуна приготви попара и събуди децата. Двете момчета се нахвърлиха лакомо върху паницата. Попарата беше с извара и овчо масло — рядък разкош за деца, свикнали да закусват само с хляб и червен пипер. Спасуна ги гледаше замислено. Едното беше на десет години, а другото на дванадесет. И двете бяха одрали кожата на баща си: същият едър кокал, дълги лица и спокойни светли очи, които излъчваха някакво сияние. Същински бащичковци!… Но дългите им ръце и крака бяха тънички, а лицата — бледи. Всяка пролет очите им се зачервяваха от сухоежбината през зимата — Спасуна ходеше по къщите да пере и нямаше кой да им готви. Слабичко ги хранеше тя!… Да, слабично ги хранеше, защото парите не стигаха, защото трябваше да им купува дрешки, учебници и тетрадки, защото беше решила да ги изучи поне до трети клас — непосилна цел за самотница без мъж, за работничка в тютюнев склад… Ех, немотия!… Спасуна въздъхна дълбоко. Немотията я накара да си спомни за щастливите дни, когато бе жив мъжът й и двамата работеха в склада на „Източни тютюни“, а децата гледаше майка й.
Момчетата се наядоха и по заповед на Спасуна — всяка нейна дума се изпълняваше послушно — излязоха на двора и почнаха да преговарят уроците си. Спасуна остана сама в къщичката си. Тя изяде остатъка от попарата и запали нова цигара. В тишината на майското утро долетяха ударите на градския часовник. Спасуна ги преброи. Беше седем. Имаше време да изпуши цигарата си, да се отдаде на горестните спомени за мъжа си, когото изедниците отвлякоха. Те го отвлякоха през една топла есенна вечер преди седем години, когато той се бе върнал в къщи с кошница грозде. Спасуна още потреперваше от спомена за тази вечер. Агентите нахлуха изневиделица с извадени пистолети като бандити. Те изкъртиха пода, разпраха сламениците, претърсиха всичко, заплашваха, псуваха, блъскаха и накрая намериха циклостил и някакви позиви, които ги накараха да се ухилят зловещо. Спасуна още виждаше разкривените от плач лица на децата си, още чуваше последните думи на мъжа си: „Прощавай, жено!… С мене е свършено… Работи за децата и гледай да ги изучиш.“ След това го отведоха и той не се върна вече, не се чу нищо за него. Споменът за тая вечер изпълваше Спасуна с нестихваща омраза към господарите на днешния свят. Омразата й беше тъй силна, щото мисълта за предстоящия ден, за стачката, за митинга и тичането, през които щеше да кълне, да крещи и да вика колкото искаше, я изпълваше с мрачна радост.