— С нас е!… — казаха някои. — А ние не вярвахме.
— Ще видим после — скептично забелязаха други.
— Какво искаш?… Ето го на опасно място.
— Хм!… Опасно, но не и за него… Смее ли полицията да стреля върху брата на Морев?
Ала всички съзнаха, че поне сега малкото Рединготче им беше необходимо. Това убеждение се засили, когато Стефан почна да им говори, че трябва да останат твърди докрай.
— Какво?… Боите ли се?… — викаше той. — Е, ще паднат няколко души от нас, но без това не може.
— Нека паднат!… — отговаряха работниците. — Стига да успеем.
— Всичко зависи само от нас.
— Как само от нас?
— Ей така!… — Стефан вдигна свития си юмрук във въздуха. — Ако им покажем зъбите си на площада… ако видят, че не се шегуваме и че някоя нощ складовете им могат да пламнат…
— Добре де, а после?… — попита един със скрито съмнение, че Рединготчето беше провокатор.
— После пак всичко зависи само от нас!… Ако сте избрали за постове истински мъже, а не баби, и ако тия мъже се справят с подкупените истифчии… След десет дни тютюнът ще почне да мухлясва дори ако самите господари дойдат да правят алабура на денковете си.
— Вярно!… Там ги боли.
— Там зер!… Тогава ще дадат и тридесет наето повишение, но трябват здрави юмруци и малко кръв.
— Слушай!… — каза един денкчия от склада на „Никотиана“. — Ние сме прости хора и не можем да разберем някои неща… Брат ти е богаташ, а ти вземаш нашата страна. Каква е тази работа?
— Аз нямам нищо общо с брат си!… — гневно извика Стефан.
— А кой те поддържа сега?
— Никой!… Поддържам се сам.
— Разправяй това на шапката ми!… — подигравателно рече денкчията. — Всяка сутрин майка ти ти изпраща по слугинята да закусваш мляко и баници в склада… Нали виждам?…
Неколцина смушкаха денкчията да мълчи.
— Трай сега!… — скараха му се те. — Чест му прави, щом е така и пак е с нас.
Наистина нещо им подсказваше смътно, че все пак Стефан разделяше сега опасността наравно с тях и следователно не можеше да бъде лицемер. И в Максим нямаха доверие те, а после видяха, че този евреин загина като мъж. Но денкчията настояваше възмутено и упорито:
— Сутрин яде баница!… Знаеме ги ние тези.
Ала думите му не можаха да създадат настроение срещу Рединготчето. Напротив, Стефан разпалваше някакво мрачно въодушевление, увличаше и завладяваше всички. Той повтаряше същите неща, които говореха другите агитатори, но ги казваше по-силно, по-красноречиво и по-убедително. Някои ръкопляскаха, други викаха одобрително и разбърканият ход на тълпата към площада ставаше все по-стремителен. Сега старшията правеше само формални усилия да задържи работниците и да изпълни полицейските си обязаности. Съпротивата на стражарите да спрат множеството се превърна в комично боричкане със стачниците. Някои от работниците ги взеха на подбив:
— Ей, кутрета!… Стига сте се преплитали в краката ни.
— Ще изпрашите чизмите си, бе!…
Други се опитваха да ги деморализират с горчиви упреци:
— Срамота, момчета!… За парче хляб и хиляда лева на месец да стреляте срещу братята си!…
— Заповед!… — тъпо се оправдаваха стражарчетата.
— А бе каква ти заповед!… — изсмя се някой. — Ако ти заповядат да легнеш под колелата на влака, ще го направиш ли?
— Глупави сте, момчета!… — добави друг. — И вие рискувате живота си!… И вие оставяте сираци, за да пазите имането на думбазите!…
Цялото полицейско отделение се тътреше безпомощно, тикано от работниците.
Старшията съзна унизено, че ако инспекторът видеше хората му в това окаяно положение, веднага щеше да подаде доклад за уволнението му. Но и самият старшия не се държеше по-достойно от подчинените си.