Водейки хората си, Чакъра излезе пред тротоара на околийското управление и се спря за миг с трагично изцъклени очи, разстроен от всичко, което мислеше. Под синьото небе и жизнерадостното майско слънце тълпата ликуваше победоносно. Отдавна работниците не бяха успявали да се съберат така, отдавна ораторите им не бяха имали възможност да ги въодушевят в жаждата за свободен и сит живот толкова!… Няколко комсомолци бяха заковали на летви червени знамена, които носеха от къщи, скрити под ризите си, и ги размахваха над главите на множеството. Работниците се усещаха силни и горди. Думите на ораторите събуждаха в душите им чувство за достойнство, караха ги да съзнават, че работническата класа не се бореше само за хляб, а за нещо огромно и велико, което щеше да донесе щастие на цялото човечество. В лъчистото сияние на майския ден пърхаше надеждата за Новия свят, в който нямаше да има унизени от бедността, в който складовете и фабриките щяха да принадлежат на всички, а не на шепа дармоеди, които сега изпращаха въоръжените си слуги да стрелят срещу работниците. Все по-огнени ставаха думите на ораторите и все по-силно въодушевлението на работниците. То събуждаше някакъв порив към справедливост дори у бедните, но сити граждани, които гледаха отстрана, дори у безработните в кафенето, които също размисляха върху своята съдба.
— Не са шега работниците, хей!… — замислено произнесе пенсионираният учител по математика.