Докато правеше това, тя съзна, че отиването й в тоя късен час при Борис, след деня, в който бяха погребали баща й, щеше да възмути всички. Но тя нямаше сила да остане повече сама и да се бори с мислите си, които ставаха все по-мъчителни. Стори й се, че ако продължи да стои в стаичката си, цялата нощ щеше да мине в безсъница, в морални гърчове и на сутринта щеше да стане от леглото си още по-слаба, още по-неспособна да се справи с хаоса, който сега бушуваше в душата й, който щеше да отрови задълго спокойните дни след победата й в живота, след влизането й в новия, бляскав и могъщ свят. По-скоро при Борис!… По-скоро при човека, когото обичаше, за да се спаси от тоя късен час на самотност, на страх, на морална криза, който нервите й не познаваха, не бяха изпитвали досега. Тя угаси лампата и бавно, като правеше усилие да не вдига шум, излезе в коридора. Лъхна я миризма на спарени тела. Хъркането и задухата от спящите роднини в коридора й се сториха противни. Същевременно тя намери в тях слабо оправдание на постъпката си. Ето, от този груб свят на еснафи и селяни бягаше тя!… Какво право имаха да се бъркат в живота й? Динко, който си беше вече заминал, й се стори непоносим.
Тя слезе на двора и отдъхна с облекчение. Никой не беше усетил излизането й. Над заспалия град грееше пълна луна. Прозорците на съседите бяха тъмни. От време на време се разнасяше жаловитият крясък на някаква нощна птица.
Ирина тръгна бързо по улицата и зави през едно обрасло с бурени място към реката, след това мина малкото дървено мостче и по тесните, зле осветени улички на отсрещния квартал, населен с бежанци и дребни занаятчии, отправи се към склада на „Никотиана“. Когато го наближи, срещна патрул от войници със стоманени каски. Едва сега й дойде на ум, че поради стачката складовете бяха охранявани от войска и полиция. За да влезе при Борис, който спеше в къщата зад склада, трябваше да дава първо обяснения на пазачите и да събуди семейството на счетоводителя. Всичко това щеше да я изложи. Тя се смути и разколеба, но мисълта да се върне в къщи, без да види Борис, й се стори ужасна. По-скоро, по-скоро при Борис!…
Най-сетне тя стигна до склада, но се спря изведнъж. Пред желязната, омотана с бодлив тел ограда, която го отделяше от улицата, видя малка група от хора. После внезапно под лунната светлина тя забеляза между тях и Борис. Той стоеше наметнат с пардесю и гледаше заедно с другите нещо тъмно, простряно върху тротоара. Тя отдъхна. Слава богу!… Сега влизането й в склада не представляваше никаква трудност. Трябваше само да се приближи незабелязано до Борис и да го бутне по лакътя. Останалите хора около него — бедно облечени жители от квартала, няколко полицаи и един войник с каска — бяха непознати. След малко обаче тя забеляза Баташки и счетоводителя. Какво гледаха всички?
Ирина направи още няколко крачки. Лъхна я миризма на бензин. После тя усети внезапно уплаха, трепна и спря. Тъмната, неразличима отначало маса, която лежеше на тротоара, приличаше на човек и в нейната неподвижност имаше нещо трагично.
Ирина се приближи до един възрастен мъж с каскет и дълги мустаци. Подобно на нея той стоеше също малко настрана, сякаш зрелището, над което другите се бяха навели, го отвращаваше.
— Какво има?… — глухо попита тя.
— Какво!… Не виждаш ли?… Убит човек — троснато отвърна мъжът.
— Кой го е убил?
— Пазачите на склада.
— Защо?
Човекът с дългите посивели мустаци махна с ръка и не отговори.
— Саботьор!… — обясни вместо него един младеж с пъпчиво лице и нов костюм.
— Какъв саботьор?
— Стачник!… — отговори младежът с пресилено висок глас на абитуриент, който е решил да бъде самоуверен. — Познавам го… Още в гимназията си беше анархист, а сега е направил опит да прескочи оградата и подпали склада… Ето кутията с бензин!…
Младежът посочи с ръка една тенекиена кутия от консерва, която се търкаляше в краката на полицаите.
— Куршумът го е ударил в шията… Искате ли да го видим отблизо? — попита той, като улови свойски лакътя на Ирина.
— Не!… — отвърна тя, като блъсна леко ръката му. А после затрепера, но успя да добави: — Моля, повикайте господина с пардесюто.
Младежът я погледна разочаровано, но отиде да изпълни молбата й.
— Ти ли си?… — произнесе Борис, когато дойде при нея. — Какво търсиш тука?
— Идвах при тебе — механично отговори Ирина.
— Е, добре, че си закъсняла — спокойно забеляза той. — Преди малко тук стана един инцидент.