И тогава тя съзна, че към тази разруха отиваха както собственият й малък и безпомощен свят, който искаше да запази непокътнат, така и светът на „Никотиана“. Борис беше точно такъв, какъвто го виждаше Динко, а самата тя — само любовница, поддържана от човека, когото се самоизмамваше, че обича. Но жалко и подло беше да се самоизмамва повече. Напразно беше дошла тук, за да се увери в нещо, което не съществуваше. Напразно търсеше подкрепа от Борис. Нито той можеше да я даде, нито тя да я получи. Собственият й свят и светът на „Никотиана“ бяха устроени така, че ако искаха да съществуват, трябваше да вървят по определен път. И на Ирина не оставаше нищо друго, освен да извърви този път докрай. Връщането назад бе станало немислимо. Дълбока пропаст я отделяше от еснафския бащин дом, от полуграмотната майка, от неуките селски роднини. Тя не можеше да се върне към техния здрав, но ограничен свят от върха, който беше достигнала с образованието си и Борис, да слезе отново в низината на обикновените, лишени от власт и могъщество хора. Тя не можеше да стане участъкова лекарка в някое затънтено селце, да се потопи в убийствената скука на месеци, които щяха да текат като години, да забрави живота, който водеше в София, да не си спомня за Борис, Костов, фон Гайер. Тя не можеше да тръгне и по пътя на Динко, защото на това се противопоставяше всичко, сред което беше живяла досега.
И тогава тя почувствува, че светът на „Никотиана“ и Немския папиросен концерн бе вкарал в душата й някаква отрова и че от тази отрова се беше превърнала в омаломощено и слабо същество, което вече не можеше да избира собствен път в живота си. Единственото, което й оставаше, бе да организира силите си в света на Борис и да запази каквото можеше от себе си.
И тогава изведнъж я осени мрачно спокойствие.
Борис се върна след малко и седна до нея, между възглавниците на дивана.
— Какво става? — попита Ирина.
— Вдигнаха го!… — доволно отговори той.
И почна да й разправя как беше станал инцидентът.
— Не говори за това!… — прекъсна го тя.
— Да, добре!… — виновно смотолеви той, като запали цигара. — До гуша ми дойде и на мене… Събитията започнаха да обтягат и моите нерви… Има една банда от комунисти, която трябва да бъде изтребена до крак, за да настъпи мир в складовете.
— Брат ти е от тях!… — забеляза тя мрачно.
През дена Костов й беше разправил за поведението на Стефан в стачката.
— Да, знам!… — каза Борис. — Най-после полицията се реши да го арестува. Забраних изрично на Костов да прави постъпки за освобождаването му. Стефан отдавна има нужда от плесница, която да докара ума в главата му.
— В полицията може да го бият — рече тя все тъй мрачно.
— Няма да посмеят. Той умее да спекулира с името ми.
— Но ти отказа да купиш последната партида на „Марица“ — напомни тя, като гледаше втренчено студения смях в очите му. — А това може да докара лошо отнасяне със Стефан.
— Е, да!… Малко по-строгичко, но не и опасно… Точно такова, каквото трябва, за да дойде един разхайтен младеж на себе си. А че „Марица“ се е разсърдила и министърът на вътрешните работи е в лошо настроение, не ме интересува… Аз няма да развалям заради Стефан партидите си с боклуци… Освен това Кршиванек е побързал да осведоми Тренделенбург, че братята ми са комунисти, и един тип от немската легация е попитал Лихтенфелд дали и аз не съм агент на Коминтерна… Забавно, нали?… А тъкмо сега Кршиванек основава ново дружество и продължава да рови в Берлин срещу спогодбите на Немския папиросен концерн с „Никотиана“. От министерството на вътрешните работи не мога да искам нищо. Това значи да подкрепя доносите на Кршиванек срещу мене… Какво?… Защо ме гледаш така?
— Борис!… — прошепна Ирина с ужас.
Стори й се, че в гласа, в израза на лицето му имаше нещо студено и страшно както през нощта, в която я заведе да види Мария, както пред трупа на застреляния саботьор.
— Стига глупости!… — произнесе той насмешливо, като я привлече към себе си.
От устата му се разнесе дъх на коняк. Той бе пил след вечерята сам, без никакъв повод, освен надеждата да разсее умората си от нервното напрежение през деня. И тогава й дойде на ум, че той правеше това всяка вечер от една година насам, за да прогони нещо, което го притискаше тайно. И може би това, което искаше да прогони, бе страхът от възмездието на безправните, които убиваше, и съзнанието, че пропускаше нещо в живота си, което другите успяваха да задържат. Ала каквото и да бе това нещо, той искаше да се отърве от него, сякаш се боеше, че то щеше да го отвърне от пътя, който бе избрал, от безумната цел, която искаше да постигне.