— Мълчиш!… — каза той и в гласа му прозвуча чисто пиянска готовност да се скара без повод.
Ирина го погледна мрачно и не отговори. За пръв път го виждаше в такова състояние. В опита му да избяга от страха си, в пиянството му, в желанието му да се кара имаше нещо противно.
— Кой ти каза всичко това? — още по-високо повтори той.
— Трудно ли е да го помисля сама?
Той наведе глава, сякаш съзна безсмислицата на питането си и каза по-разумно:
— Ти имаш вече друго отношение към мене.
— Да. Учудва ли те?
— Зная… — Той направи усилие да запази нишката на мисълта си. — Наговорили са те роднините ти… Как се казваш оня твой братовчед от село?… Познавам го от гимназията… Идваше с шарена торбичка, в която носеше книгите си… Днес ме гледаше през всичкото време така, като че искаше да ме изяде…
— Какво общо има той с двама ни? — попита Ирина.
— Насъскал те е.
— Не съм куче да ме насъсква. Имам собствена преценка за тебе.
Той протегна ръка да си налее нова чаша коняк, но Ирина скочи от дивана и му попречи стремително.
— Не!… Няма да пиеш повече.
— Мислиш, че съм пиян?
— Безобразно при това!… Едвам те понасям.
Тай се разсмя и я погали с неочаквана нежност.
— Възможно е!… Бях много уморен.
— Сипи и на мене една чаша — рече тя тихо.
Борис й поднесе чашата мълчаливо.
— Още една!… — повтори тя мрачно. — Искам да бъда като тебе, да не съзнавам нищо.
След това тя се сгуши върху дивана, гледайки пред себе си с пусти очи. Борис седна до нея и сложи ръката си върху рамото й. Сега тя не усети противната миризма на коняк, но чувството й за разруха стана пълно. Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.
XV
Морският бряг беше нисък и равен. Висока пясъчна ивица отделяше солените води на морето от сладководното езеро, което се разливаше през пролетта и образуваше тресавища и блата. Между последните криволичеше насип с път, който водеше към бялото здание на затвора. Зимно време над местността пълзяха мъгли или от морето духаше остър, влажен вятър, който пронизваше до костите и караше дори облечените с шуби часови да проклинат живота си. Лете настъпваха непоносими горещини, задух и треска. Бавно минаваха часовете на сънливия ден, идваше привечер и слънцето потъваше в тръстиките, зад червената мъгла на мочурите и тресавищата. Преди да се скрие, то обливаше всичко със зловеща кървава светлина, която неподвижната вода отразяваше с металния блясък на мед. В тоя час глухата тишина на деня продължаваше още. Но когато слънцето изчезнеше напълно, от тъмните сенки на тръстиките излитаха блатни птици, във вечерния здрач започваха концертът на жабите и свиренето на милиарди комари. Уморен и закъснял пазач се връщаше от града, бързайки по насипа да се скрие навреме зад гъстите противокомарни мрежи на стаята си. Отделение войници с натъкнати ножове, с каски, ръкавици и мустикери отиваше да смени часовите от предишния ден. В затвора през тоя час стотици мъже и жени довършваха бързо оскъдната си вечеря от корав хляб и мършава чорба. Ехтяха сурови команди, тихо замираше глъчка и ритмично, покорно тракане на налъми по каменните плочи на коридорите. Пазачите проверяваха решетките, заключваха килиите, даваха последните си нареждания. После настъпваше тишина — меланхолична, глуха и потискаща тишина на треска и безсъние, на задушна нощ, на затвор сред блата, от който не можеше да избяга никой. Само от време на време, когато стъпките на дежурния пазач се отдалечаваха, от някоя претъпкана килия долиташе сподавен глас, който разправяше тихо историята си, бълнуване на трескав или проклятие на несретник, който сънуваше нещо.