Зловещ и непристъпен беше този затвор, а пазачите му приличаха на зверове. Понякога те откриваха у затворниците вестник или забранена книга, отвеждаха и хвърляха провинените в карцера. Друг път се втурваха призори в единичната килия на някой осъден на смърт политически затворник и го отвличаха към бесилката. Те се хвърляха вкупом, изведнъж, защото очакваха съпротива. Но понякога осъденият не се съпротивляваше и доброволно протягаше ръцете си да бъдат вързани, сякаш с това искаше да изрази презрението си към пазачите. Докато го водеха по коридора, той започваше да пее фалшиво, с прегракнал глас, бойния марш на комунистите. Тогава килиите на политическите затворници се събуждаха и от тях се разнасяше изведнъж безредно, гневно тракане на налъми — единственият начин, по който другарите на осъдения почваха да протестират. Сухото и заплашително тракане се засилваше постепенно, обхващаше всички килии, ехтеше по целия затвор и после замираше в глухата тишина на блатата. В сухотата и безличието му, в невъзможността да се спре и накаже имаше нещо страшно, което напомняше за възмездието и разстройваше нервите на пазачите. Те изливаха гнева си с удари върху главата на осъдения. Но осъденият ставаше още по-дързък и се надсмиваше над безсилието им. И тогава дори тия зверове се смущаваха, защото съзнаваха, че в духа на осъдения имаше нещо, което бе по-силно от смъртта. Те бързаха да го окачат на бесилката и по обичая на палачите от незапомнени времена си разделяха вещите му.
Стефан лежеше върху нара на една от килиите, докато другарите му бяха слезли да обядват. Изтощен и облят в пот след пристъпа на треската, той усещаше заедно с немощта на тялото си и отслабването на духа си. Тропичната малария, донесена по тия места от сенегалски войници, го беше превърнала в скелет. Все по-натрапчиви, еднообразни и безпомощни ставаха мислите му. Той отдавна вече не мислеше ни за партията, ни за стачката, ни за другарите си. Само едно-единствено желание обсебваше ден и нощ съзнанието му: да влезе във връзка с Костов, който можеше да направи постъпки за освобождаването му и да го измъкне от тази пещ, от този ад, от тия злодеи. Той си спомняше, че имаше някакво безкрайно следствие, някаква жалка пародия на съд при закрити врата. Спомняше си кръстосани разпити, очни ставки, заплашвания, обещания за помилване. Слаби другари, с помрачен от изтезаването разсъдък, даваха фантастични показания, признаваха несъществуващи факти. Едни бяха вече екзекутирани, други осъдени на затвор, трети освободени. Симеон беше умрял от бой през време на следствието. Шишко, Блаже и Лукан понесоха изтезанията с твърдостта на истински комунисти, не признаха нищо и се отърваха само с по седем години затвор. Стефан се държа добре. Той не бе ни изтезаван, ни увещаван да подпише показания. Фамилното име го спаси от насилия. Обвиниха го само в публично разпространяване на противодържавни идеи и го осъдиха на година и половина затвор. Един стражар му намекна многозначително да очаква помилване, но вместо това изпратиха го в този убийствен затвор. И сега на Стефан се струваше, че щеше да умре.
Той се раздвижи и погледна с отвращение мръсните одеяла, сламениците, просмукани с пот, жалките вързопи на другарите си, слезли да обядват — цялата жестока обстановка, в която бяха хвърлени тия дванадесет политически затворници, натъпкани като сардели в обща килия. Два малки, високо поставени и снабдени с железни решетки прозореца осветяваха килията. През единия се виждаше синьо небе, а на другия стъклото беше махнато и заместено с телена мрежа за предпазване от комарите. Но мрежата беше скъсана и комарите влизаха свободно през нея. Половината от затворниците в килията боледуваха от малария. По стените имаше цинични надписи от криминални престъпници, които бяха държани тук преди идването на политическите.