— Каквото и с вас!… Дребен филиал на Немския папиросен концерн.
— Та нали се стараем да избегнем именно това?
— Старанието е едно, а резултатите друго.
— Ще видим тази седмица… Утре пристига фон Гайер и Лихтенфелд!… — обърна се той към Ирина.
— Аз заминавам — отговори тя неочаквано.
Думите й паднаха като камък. Настъпи мълчание.
— Какво значи това?… — дрезгаво попита Борис.
Лицето му загуби изведнъж ленивата си отпуснатост, стана остро и злобно.
— Просто заминавам за София — Гласът на Ирина прозвуча студено. — Професорът ме вика в клиниката.
— По дяволите твоят професор!… — Лицето на Борис се изкриви от гняв. — Няма да заминеш никъде.
— Защо? — попита Ирина.
— Защото ще бъде безобразна простащина!… Хората знаят, че си тук.
— Фон Гайер, искаш да кажеш?
— Именно той!… Тъкмо сега предстои да уговорим условията на новия контингент и няма нужда да му правиш демонстрации!… А аз, глупакът, разчитах на тебе.
Отново настъпи мълчание, в което долетяха далечни звучи от джаз. Мракът в градината се сгъстяваше. Полъхна вятър, идещ от сушата и наситен с дъх на полски цветя. От морето изплува оранжева, забулена в изпарения луна.
— Господин Костов!… — произнесе внезапно Ирина. — Оставете ни за малко сами.
Експертът се изправи виновно, разкайвайки се за вмешателството си.
— Надявам се да не се скарате — пожела той и тръгна бавно към изхода на терасата.
Луната се издигаше бавно над хоризонта и фосфорната й светлина грееше с тихо сияние над морската шир, а отражението й се люлееше върху вълните. В градината прелитаха прилепи. Борис изпи наведнъж още една чаша коняк. Той пиеше вече всяка вечер, без да слуша съветите на Ирина, предупрежденията на Костов и гласа на разума си. Беше избрал гибелно средство за отмора след работа. По-преди това разкъсваше сърцето на Ирина. Сега тя наблюдаваше пиенето му равнодушно.
— Каква е тази комедия?… — попита той, след като почувства приятното замайване от алкохола. — Обижда те присъствието на Зара, нали?… Трябваше да поканя и нея заради Лихтенфелд… Нали сме решили да правим политика?
Той се захили двусмислено.
— Така!… Зара ще забавлява Лихтенфелд, а аз фон Гайер… Въпросът е да бъдат доволни германците.
— Какво неестествено намираш в това?
— Нищо освен липса на достойнство в тебе.
— Костов ти е побъркал ума!… Това старо конте почва да те ревнува от всички!… Какво си внушаваш? Че искам да те използвам като Зара ли?
— А защо настояваш да остана тук?
— Защото имам нужда от тебе. Ти ще действуваш с ума си.
— Както Зара с тялото си.
— Има огромна разлика между двата начина.
— Но целта е една и съща: да се прелъстят мъже, от които ще спечелиш.
— Ако беше моя жена, нямаше да разсъждаваш така… Положението, в което се намираш, те прави чувствителна и аз разбирам това. Но утре отношенията ни ще се оформят. Представи си, че фон Гайер, или който и да било друг, дойде на вечеря у нас и сред доброто настроение сключим хубава сделка!… Нима би нарекла това прелъстяване? Разбери ме правилно. Днес положението е точно същото.
— Не, не е същото!… Аз още не съм твоя законна жена. И поначало твоята мисъл да приемаш в сделките помощта на жени ми се струва противна.
— Така ли?… От тебе искам само една почтена услуга, само елементарна любезност към фон Гайер, която ще го предразположи да водим преговорите по-лесно. Този човек не е нито ограничен, нито вулгарен… Ти сама ми призна веднъж, че намираш у него нещо мрачно и живописно… Какво лошо има в това, ако и той те харесва, ако и той намира удоволствие да разговаря с тебе?… Допускаш ли, че мога да позволя нещо повече?
Ирина се разсмя тихо, без гняв, без ирония и дори без никаква мъка. Сега Борис й напомняше поразително Бимби.
— О, мълчи!… — каза тя. — Има неща, които не можеш да разбереш.
Тя беше направила още една крачка към разбиране на истинския му образ, виждаше го оголен и тъп, лишен напълно от морално съзнание, от елементарна човешка способност да прави разлика между добро и зло, между подлост и достойнство. Виждаше само един нищожен търгаш, един изрод, един луд…
Дойде й на ум, че дори безскрупулният простак Баташки навярно би отхвърлил възмутено мисълта да употреби жена си за подобна цел. Какво друго можеше да се очаква от Борис, от един сводник, който търсеше жени за германците, от един ограничен и замръзнал филистер, който се интересуваше само от „Никотиана“, който не прочиташе книга, не ходеше на концерти, не стъпваше в театър или изложба. За втори път в душата на Ирина се разгаряше опустошителен пожар, който изгаряше последните чувства от миналото, всички мъки, всички надежди и съмнения. После пожарът утихна изведнъж, така внезапно, както се беше разпалил, и пепелището в душата й се покри с тъжно спокойствие, с тиха и равна печал. И сред тази печал умът й почна да работи студено. Така!… Значи, всичко свършваше, но сега вече без паника, без горчивина и съжаление. Сега тя стоеше здраво на краката си, притежаваше мъдрост, огромна опитност за живота и хората. Тя можеше да приеме искането на Борис, но вече при определени условия и без да жертвува достойнството, което й оставаше… Тя можеше да действува пред фон Гайер, но без шарлатанство и раболепие. И така тя щеше да бъде господарка на себе си, да се наслаждава на живота си и да победи кризата в моралното си съзнание още веднъж.