Луната светеше високо над хоризонта и отражението й в морето, трепкащо от вълните, ставаше все по-ярко. Цялата околност плуваше в кротко лъчисто сияние, под което дърветата и лозята изглеждаха тъмни. Едно едро, светящо насекомо пълзеше по циментовия парапет на терасата. От отворения прозорец на терасата долитаха звън от прибори и тракане на чинии.
Виктор Ефимич нареждаше масата за вечеря.
Ирина въздъхна дълбоко и облекчено. Противоречията, които измъчваха неспирно душата й, бяха изчезнали. Сега тя се усещаше свободна, силна, самоуверена и не съжаляваше за изтеклите пет години, които й бяха дали възможност да опознае злото, да не прикрива вече компромисите си със самоизмами. После внезапно тя чу до себе си един хриптящ мъжки глас, който й се стори непознат, чужд, далечен. Гласът фъфлеше безпомощно някакви доводи, лъжи, оправдания, които вече не можеха да я засегнат с нищо. Една суха, противна ръка улови китката й, почна да я гали, мъчеше се да бъде нежна. Гласът се умилкваше и молеше:
— Не говори такива глупости!… Нас ни свързват много повече неща, отколкото мислиш… Замини или остани тук… Прави каквото искаш… Няма никакво значение дали Немският папиросен концерн ще намали контингентите, или не.
— Аз ще остана тук — каза тя сухо.
— Така!… — В гласа му прозвуча жалко и противно доволство. — Разбра ме най-после, нали?
— Да, напълно!… И ще поискам от фон Гайер да не намалява контингентите на „Никотиана“… Но начинът, по който ще направя това, е лично моя работа… Ще действувам така, както ми се харесва… И това важи занапред, за в бъдеще, завинаги…
— Какво мислиш да правиш? — попита той.
В гласа му имаше тревога, която идеше от усещането, че тази вечер Ирина се изтръгваше от живота му, от властта и ръцете му. И това изтръгване оставяше след себе си празнота, която той не можеше да види, да осъзнае ясно, но която го смущаваше.
— Какви мислиш да правиш? — повтори той.
— Каквото намеря за добре — отговори тя уморено и безстрастно.
След това се изправи и тръгна към осветената врата, през която се излизаше от терасата.
Експертът чакаше отегчено в трапезарията, с лакти, опрени на масата, и от скука разглеждаше маникюра по красивите си ръце.
Когато Ирина влезе при него, той отдъхна с облекчение. Лицето й беше спокойно и ведро, както в момента, когато четеше на терасата. Той не обърна внимание на бледното и разстроено лице на Борис.
— Значи, оставате? — попита експертът.
— Да — отговори Ирина, сякаш преди малко не се бе случило нищо особено.
Виктор Ефимич почна да носи вечерята.
— Това е добра репетиция за бъдещия ви брак — рече Костов. — Но вие не крещехте достатъчно силно… При семейните скандали спокойствието на единия от съпрузите обикновено засилва гнева на другия.
Ирина се засмя.
— Няма такава опасност — каза тя.
— Каква?
— Да станем съпрузи.
Костов погледна неспокойно мрачното лице на Борис и наведе глава. Разговорът не вървеше. Настъпи мълчание.
— Има ли други новини от София? — попита Ирина, за да разсее неприятното мълчание.
— Баташки ни напуска — отговори експертът.
— Съжалявате ли за него?
— Разбира се!… Баташки е незаменим!… Изнудва, краде и мами всичко живо, но така, че фирмата все пак има полза от него.