Тя се надигна и погледна морето още веднъж. Фон Гайер плуваше бързо към брега.
Германецът излезе на плажа, изцеди водата от себе си и след късо колебание тръгна към Ирина. Понеже липсваше останалата част от компанията, стори му се неподходящо да отиде и седне при нея сам. Но приветливата усмивка на Ирина го насърчи и както много пъти досега той изпита усещането, че беше приятен на това момиче, което му се струваше малко затворено и далеч по-почтено от законните съпруги на много мъже. Нито външността, нито маниерите на Ирина се покриваха с представата му за поддържана жена. Тя беше интелигентна и човек можеше да разговаря с нея за всичко, а жените от тоя вид, които фон Гайер бе срещал в живота си, се броеха на пръсти и не бяха идвали никога в по-тесен допир с живота му.
— Ще плувате ли? — попита той.
— Аз въобще не зная да плувам — отговори Ирина.
Тя говореше немски бавно и точно, както човек, който го е учил търпеливо от учители и книги. Но тъкмо това му се стори симпатично. То издаваше методичната й дисциплинирана личност, която можеше да се хареса на всеки германец. „Медицината е тъкмо професията, която отговаря на характера й“ — помисли той одобрително. След това, куцайки силно, той отиде до кабината, в която бе оставил дрехите си, и се върна с табакерата и запалката си.
— Мога ли да изпуша една цигара при вас? — попита той.
— Естествено!… — отвърна Ирина, без да се учудва на старомодната му вежливост.
Никакъв сигурен слух не потвърждаваше връзките му с жени в София. Той живееше съвсем уединено и беше някак стеснителен, освен когато ругаеше Лихтенфелд, диктуваше на правителството клиринговите спогодби или определяше контингента на „Никотиана“. Навярно такъв вид трябва да бе имал и в младостта си — суров в службата и свенлив пред жените, които му харесваха. Ала Ирина не беше съвсем сигурна в неговата стеснителност към жените. Той изглеждаше по-скоро отегчен от тях.
— Дайте и на мене една цигара — помоли тя.
Фон Гайер й поднесе табакерата си — обикновена, никелова, практична, без монограми и украшения, каквито имаше сребърната табакера на Лихтенфелд. Също такава беше и личността му — прилична, но лишена от модна елегантност. Той бе нисък, широкоплещест и набит, с прибран корем и здрави мускули, които бяха потъмнели от слънцето с оранжев оттенък както у всички руси хора. Единият му крак беше значително по-къс от другия, но тази дисхармония в тялото придаваше на външността му нещо драматично. Човек свързваше веднага недостатъка с миналото му на летец от бойната ескадрила на Рихтхофен. Той имаше сурови очи с цвят на бледа стомана.
Ирина запали цигара и седна върху пясъка. Германецът се изтегна до нея, подпрян на лакътя си. Морето беше все още тихо като езеро. Прозрачната синкава мъгла, която забулваше бреговете на залива, почваше да се разсейва.
— Доволен ли сте от почивката си? — попита Ирина.
— Аз не мога да нарека това почивка — каза фон Гайер.
Той се усмихна.
— Защо?
— Защото човек почива, когато е спокоен, а ние чакаме война и се вълнуваме.
— Но може би войната ще се избегне!…
— О, не!… — Германецът смачка спокойно цигарата си в пясъка. — Тя е въпрос на дни.
— Не изглеждате развълнуван — каза Ирина.
— Напротив!… — Фон Гайер се усмихна пак, сякаш искаше да каже, че вълнението на немците се проявяваше по съвсем различен начин от това на другите хора. — Но ние сме сигурни в победата си.
На Ирина се стори, че в гласа му имаше банална, фалшива и надута самоувереност, която не подхождаше никак на добре уравновесената му личност.
— Тогава от що се вълнувате? — попита Ирина.
— От самата война!… — Фон Гайер продължаваше да се усмихва и тогава Ирина разбра, че всъщност той се смееше горчиво, но някак гордо на себе си. — Да!… — продължи той. — От самата война!… Така са се вълнували нибелунгите, когато Хаген фон Троние убива сина на Кримхилда!… Така се вълнуват германците, които мислят, възпитават и ръководят!… Така се вълнувам и аз… Светът го нарича варварство, но за нас това е чувство на дух, който се бори за осъществяването си… Мразите ли германците? — попита той внезапно.