Може би в последния миг щеше да стане някакво чудо и да отприщи немската лудост на изток, вместо на запад.
Експертът седна в лошо настроение до Ирина и фон Гайер. Край на всичко!… Светът отиваше към гибел, луксът, спокойствието и космополитичният живот щяха да изчезнат в хаоса на страшната война, зад която не се виждаше нищо. Костов погледна разсеяно тълпата около себе си. Идваха нови хора, плажът се оживяше, слънцето започваше да препича. От морето долитаха плясък на вода, смехове и закачки.
Някои от къпещите се имаха въодушевен вид, спореха оживено и превъзнасяха юмрука, който разтърсваше спокойствието в Европа. Високите гласове и наивните доводи издаваха веднага новите парвенюта, забогатели от износ на яйца, бекон, плодове и тютюн. Експертът се почувствува някак оскърбен от тия хора, които никнеха като гъби и обсебваха дръзко всички модни места.
Той извърна глава към Ирина и фон Гайер, сякаш искаше да намери подкрепа у тях. Но той беше седнал почти демонстративно на два метра далеч и не можеше да се намеси веднага в разговора им. Задълбоченият им разговор го раздразни. И тази жена потъваше в разрухата на света, който искаше да преодолее. Експертът се помъчи да определи дали двамата се бяха отдали на търговската сделка, или към нея се присъединяваше и някакво чувство, непокварено от парите. Но разговорът им беше много тих и той не можа да разбере нищо.
— Има ли ново? — високо попита Ирина.
— Немските станции свирят маршове и предупреждават за важно съобщение — с досада осведоми Костов.
— Кога ще го направят?
— Може би на обед. Не определят точно.
— Ултиматум до Полша — небрежно произнесе фон Гайер.
— Може би поляците ще го приемат — каза Ирина.
— Едва ли — отговори фон Гайер.
Германецът втренчи бледосивите си очи в морето. На хоризонта плуваше верига от миноносци — миниатюрната българска флота. Сякаш и тя правеше войнствени демонстрации и подобно на малко безобидно зверче показваше зъбите си в полза на бъдещия съюзник.
— Но това значи война!… — забеляза Ирина.
— Тя е неизбежна — отговори германецът.
Костов се помъчи да разузнае докъде бяха стигнали отношенията им.
— Довечера в града има симфоничен концерт — съобщи той, сякаш ултиматумът до Полша не заслужаваше повече внимание. — Следобед ще ангажирам билети.
— Аз няма да отида — рече германецът.
Отказът му беше естествен. Той не ходеше по никакви забавления.
— А вие? — обърна се Костов към Ирина.
— Аз също няма да отида — бързо отговори тя. — Имам да преписвам на пишеща машина.
Костов се усмихна мрачно. Той знаеше, че Ирина беше преписала вече научната си работа за кала-азара.
— Така и предполагах — произнесе той злобно на български.
Ирина се ядоса.
— Вие се готвите за този концерт от три дни!… — произнесе тя саркастично. — Навярно сте узнали, че и царят ще присъствува на него.
— Не зная дали ще присъствува — отговори сърдито експертът. — Но вие трябва да благодарите на снобовете… Можех да остана във вилата и да ви преча.
— Няма опасност от вас.
— Значи, колелото се завъртя добре?
— Почти неочаквано добре.
Отвратен от света, Костов запали цигара, но я смачка веднага на пясъка. Това беше десетата цигара от сутринта, а той не трябваше да пуши никак. Фон Гайер не разбираше добре български, но следеше изпитателно острия тон на репликите им.
— Война навсякъде!… — забеляза той с тромав немски хумор, когато двамата млъкнаха.
— Нали!… — потвърди Ирина. — Тютюневата атмосфера отравя всичко.
Експертът ги погледна озадачено. Раздразнението го накара да се готви за нова атака, на която попречи идването на Зара и Лихтенфелд. Появата им донесе досада. Ирина реши да си върви. Докато баронът изтегляше върху пясъка дръгливото си и не твърде хармонично тяло (той имаше много високи колена и плоски бедра), Зара постоя известно време права, за да смае всички с новия си бански костюм. Последният представляваше същински ребус от цветове. Цинобърени пеперуди летяха между отровно-зелени цветя. Човек гледаше с изумление шарките му, мъчейки се да открие загадъчната идея в тях, и като не успяваше да направи това, приемаше го като предупредителна окраска на темперамента й. След като показа достатъчно екстравагантния си костюм и почурулика на трите европейски езици (за да чуят всички колко леко си служи с тях), Зара седна на пясъка между фон Гайер и Лихтенфелд. Тялото й беше тънко, върху ноктите на краката си имаше педикюр, а бедуинската й глава, омотана в жълт тюрбан, запазваше още мургавата си юношеска свежест. Само очите й се бяха променили — отчасти поради възрастта, отчасти поради омразата, която изпитваше вече към мъжете. Предишният им израз на невинно и някак трагично лекомислие бе сторил място на подигравателен цинизъм и добре обмислено, сигурно в себе си нахалство. Макар да беше натрупала завидно състояние от предишните си любовници, тя изстискваше сега Лихтенфелд до последния предел. Баронът теглеше все по-често аванси срещу грамадната си заплата от Немския папиросен концерн и сключваше често заеми от Прайбиш. Зара вече доеше мъжете с изкуството на виртуоз, но въпреки това все още не бе успяла да улови по-голяма плячка от глупак като Лихтенфелд. Той й беше омръзнал до гуша, но връзките с него служеха като доказателство за лоялност пред немската разузнавателна служба, от която също получаваше пари.