— Лека нощ, Herr Hauptmann!… — произнесе тя, като се изправи бързо. — Няма нужда да променяте решението си.
— Къде отивате? — попита фон Гайер с неприятна изненада.
— Да спя — отговори тя.
— Останете да довършим разговора.
— Не — отговори тя. — Ако остана, ще развалим напълно вечерта.
От гърдите на германеца се изтръгна пак същият хладен, нерадостен смях. После той се изправи внезапно и я улови за раменете.
— Седнете!… — каза той.
Ирина трепна от докосването на силните му ръце, но се възпротиви твърдо. А след това усети как тия ръце я притиснаха като клещи, така че загуби всяка възможност да се изтръгне от тях. Почувствува тънка миризма на сапун и дъха на здравото му и чисто тяло, което той упражняваше всяка сутрин с плуване и гимнастика, а през зимата триеше със сняг. Обзе я мигновено желание да се отдаде на това тяло, да отвърне със същата прегръдка. Но желанието идеше само от тялото й, беше съвсем животинско и лишено от порива, с който дойде на терасата. Тя съзнаваше само, че един дързък мъж я беше прегърнал и отегчено, пасивно го чакаше да я пусне. Постъпката му изглеждаше банална и смешна като зле изиграна сцена в театър.
— Може да опропастя концерна — каза тя.
— Бих допуснал дори това.
— Не ви прилича да се преструвате на лекомислен. — Тя се изсмя и добави: — Пуснете ме, Herr Generaldirektor!…
Фон Гайер отслаби внезапно прегръдката си.
— Защо ме наричате Generaldirektor?… — остро попита той.
— За да не ви наричам Herr Hauptmann.
— Така ли?… — Гласът на германеца стана дрезгав и сякаш загуби предишната си самоувереност. — Каква е разликата между двамата?
— Каквато трябваше да очаквам.
Бившият летец издаде задавено възклицание, сякаш го бяха ударили болезнено. Той освободи неочаквано Ирина и седна в креслото си.
— Добре казано — изхриптя той. — Да, добре ме улучихте!… Това трябваше да се очаква от вас.
Той се изсмя остро и нервно, после улови с длани главата си, но в това движение нямаше нищо театрално или смешно. Той го довърши, като поглади с притискане кестенявата си, леко посивяла и добре вчесана коса. Луната се бе издигнала над морето и сега Ирина виждаше добре лицето и фигурата му, облечена в пуловер.
— Един Generaldirektor!… — продължи той със същия дрезгав глас. — Богат, дързък, затлъстял и противен, нали!…
— Не!… — каза Ирина с усмивка. — Поне не сте затлъстял и противен.
И после добави:
— Лека нощ!…
— Лека нощ — отвърна германецът.
На другия ден Ирина замина за София. Тя се сбогува само с Борис, който работеше над някакви книжа в стаята си. Животът и остатъкът от достойнството й я бяха върнали отново при него. Тя му позволи да я целуне и стисна равнодушно ръката му. Зара и германците още спяха, а Костов я чакаше с колата на двора.
— Не вярвам да сте доволна от постъпката си — произнесе мрачно експертът, когато потеглиха за гарата.
— Коя постъпка? — попита Ирина.
— Снощи, след като се върнахме от концерта, разговарях до късно с фон Гайер.
— Така ли? — рече тя. — Значи, не можахте да обуздаете любопитството си?
— Сега вече не събуждате никакво любопитство — отговори саркастично експертът. — Фон Гайер ме извика при себе си на терасата. Изглежда, че не му се спеше и разни вълнения бяха прогонили съня му. Той ми каза, че няма да намали контингента на „Никотиана“ през идущата година.
— И вие направихте по-нататъшните си заключения, нали?
Ирина го погледна весело. Тя съзна, че този човек страдаше жестоко от постъпките й. Красивото му и вече повехнало от старост лице бе симпатично, но в снобизма и желанието му да се конти имаше нещо побъркано, което го правеше смешен. И тогава й се стори, че тютюнът бе отровил по особен начин и него.
Той каза:
— За мене е по-важно не какво се е случило, а заради какво се е случило.
— Тъкмо на тоя въпрос не мога да ви отговоря точно… Можеха да се случат много неща, но не се случи нищо. И ако се бяха случили, мотивите от моя страна щяха да бъдат най-различни. Доволен ли сте сега?… Има ли смисъл да се вълнувате повече от поведението ми?