— Идат!… — заекваше баронът. Самолетите идат!… Карайте по-бързо, господин капитан!…
— Престанете да давате съвети — изръмжа бившият летец.
Ирина се изсмя.
— Вие се боите, нали? — попита фон Гайер.
— Не — отговори тя. — Но цялата работа е много досадна за вас.
— Ние просто си отиваме в къщи… А вие, щом сте дежурна, трябва да бъдете в болницата. Ако заместникът ви не отиде, вероятно ще ви мъмрят.
— Не, не е това — каза тя. — Никой не би се осмелил да ме мъмри и заместникът ми ще дойде. Но не намирате ли, че е безобразно да манкирам от дежурството си, за да играя бридж? Тази вечер реших да бъда малко по-честна към хората.
— Това е безсмислено — отговори той. — Човек трябва да бъде честен само към принципите си.
— Така ли?
— Да.
— Но ако човек е без принципи?
— Вие не сте без принципи. Тя се засмя и рече внезапно:
— Днес следобед при мене дойде Ценкер.
Фон Гайер не отговори. В мигновената вцепененост, която го обзе, ръката му направи неволно движение. Гумите закачиха тротоара и колата подскочи.
— А!… — произнесе той, сякаш се учудваше разсеяно и шеговито. — Сам ли пожела да дойде?
— Не. Поканих го аз.
— Това трябваше да се очаква — рече той. — Аз го допусках.
В гласа му прозвуча равнодушие и някаква безкрайна отдалеченост от света.
— Предполагам, че сега ме презирате достатъчно.
— Не — отговори той. — Не съм толкова тъп. Вие сте различна от другите и имате право да вършите каквото си искате. От това няма да станете по-лоша.
— Значи, моето поведение ви е все едно?
— В известен смисъл да. Но това е без значение. Важното е, че ви уважавам.
— Та какво е останало да уважавате в мене?
— Например това, че не се боите от нищо и решихте да отидете в болницата… Например това, че ми казахте за Ценкер.
— Направих го случайно — отговори тя. — Можех да премълча.
— Не, още не сте достатъчно силна и не бихте могли да премълчавате. Но отсега нататък сигурно ще можете… Би трябвало да можете.
— Благодаря. Това е удобно, но не мога да го използвам.
— Защо?
— Защото после се чувствувам много зле.
— Слабост!… — почти съчувствено произнесе германецът.
А на Ирина се стори отново, че този човек бе също като нея — безнадеждно отровен от света.
Колата излезе на шосето за Княжево, което минаваше покрай болницата. То бе тъмно и пусто. Бученето на самолетите се чуваше съвсем ясно. Те бяха вече над града и по небето се проточиха дългите пипала на прожекторите. Отнякъде затрещяха първите изстрели на артилерията. Снарядите се пукаха върху леко заоблаченото небе като фойерверки и оставяха след себе и дълги светящи ленти.
— Спрете тук — каза Ирина. — Аз ще отида до болницата сама.
— Ние ще ви свалим точно пред вратата на клиниката — спокойно отговори фон Гайер.
— Няма време!… — изкрещя Лихтенфелд зад тях.
Но фон Гайер не обърна внимание на вика му и зави по улицата към болницата. Трясъците на артилерията ставаха все по-чести. Върху паважа падаха късове от снаряди. Внезапно всред гърмежите на оръдията се чу бучене на самолет, който се спускаше ниско. Стрелбата на близката зенитна картечница стана истерична, а после изведнъж се разнесе глуха бомбена детонация. Всичко това стана само в продължение на няколко секунди, след което бученето на самолета се отдалечи и картечницата млъкна. Фон Гайер караше бавно автомобила из тъмните алеи на болничния парк. Ирина му показваше пътя с равен, спокоен глас. Когато стигнаха пред вътрешната клиника, самолетите бяха изчезнали и оръдията не стреляха. Фон Гайер изпрати Ирина до вратата. Когато се сбогуваха, тя усети върху ръката си бързото ледено докосване на устните му.