Дърварят млъкна с блеснали от гордост и умиление очи.
— Та рекох да му купя един кат граждански дрехи… — продължи той. — Грех ме е от Бога… Досега не е видяло нищо от мене. Хляба, дето се казва, от дете само си го е изкарвало като аргатче…
Джони слушаше, загледан мрачно и завистливо пред себе си. Стоичко Данкин съзна изведнъж, че без да иска, бе засегнал раната на приятеля си. Джони имаше две деца — син и дъщеря. Синът му едва успя да изкара прогимназия. След безуспешни опити да продължи в гимназията той се върна при баща си, където затъпя още повече от еднообразната работа в кръчмата и всекидневното пиене на ракия. После той изкара военната си служба в града, но оттам дойде развратник, скандалджия и достоен съперник в любовните похождения на старшията. Дъщерята на Джони завърши стопанско училище, беше хубавичка и паметлива, но пристана на един хайта дърводелец, който идваше на селските събори с напомадена коса и контешки граждански дрехи. Сега този младеж тичаше по други момичета, не работеше нищо — при все че Джони му обзаведе в града цяла работилница, — и ядеше готови пари от зестрата на жена си. Прахосването на парите, които дърводелчето беше изнудило при сватбата, действуваше особено зле на стиснатия и пестелив Джони. Всичко това бе добре известно на Стоичко Данкин. Той изпита съчувствие към мъката на приятеля си и направи непохватен опит да я смекчи:
— То и моят маскара не е много за хвалене — рече той.
— Младо е, нали знаеш… Всичко може да му завърти главата. Но искам да му купя един кат дрехи… Та рекох…
— Пари за сина ти не давам — сухо отказа Джони.
— Защо бе, брате?
— Така.
— Сега максулът ми е голям — опита се да го убеди Стоичко Данкин. — Ще изкарам тютюн и от онова парче, което взех на изполица от поп Манол.
— Не давам — повтори кръчмарят.
И за да покаже, че нямаше нищо против личността на самия Стоичко Данкин, тикна пред него второ шишенце с ракия. Но Стоичко почувствува горчиво змийската завист в душата на приятеля си.
— Ех, Джоне!… — въздъхна той тъжно, без да се докосне до ракията.
След това се замисли. Никога повече отсега той не беше желал да има пари, за да подари на сина си един кат граждански дрехи. Това странно желание се бе породило у него, защото съзнаваше, че целият му живот беше протекъл в немотия. Каквото и да правеше, където и да работеше, децата му все си оставаха дрипави и полугладни. И сред тази отчайваща, безизходна селска немотия синът му Стоимен беше изплувал сам. Бащинското желание на Стоичко Данкин да купи дрехи на сина си стана още по-страстно.
— Слушай!… — внезапно реши той. — Полица ще ти дам… Ако не върна парите от капарото на тютюна, продай ми нивата.
Джони го погледна възмутено.
— Ти си полудел, бре голтак!… Нива ще залага, да купи дрехи на сина си!… Та ако се е изучил и стане офицер или даскал, какво… Да не е повече от тебе, дето риза нямаш на гърба си? Нека му купят дрехи ония!…
— Кои? — неспокойно попита Стоичко Данкин.
— Червените хаймани от града, които му помагаха да учи… Какво ме гледаш така?… Да не съм луд да давам пари за тия, дето искат да ме колят?
— Да те колят ли?
— Или да ми вземат имота, все едно… Хайде, стига си ме задевал за пари. Пий сега.
И Джони поднесе шишенце да се чукнат. Но Стоичко Данкин го гледаше с гневен блясък на малките си тъмносини очици. После той изпсува внезапно, обърна се и тръгна към вратата. За първи път той излезе от кръчмата на Джони, без да се докосне до ракията му.
— Стоичко!… Ей, Стоичко!… — викна кръчмарят след него. — Върни се, бре язовец!
Но Стоичко Данкин не се дори обърна.
Дойде златно и горещо лято, което обещаваше добра тютюнева реколта и погълна средоречани в полска работа. Небето сияеше с дълбока и тиха синевина, а слънцето сипеше безмълвно жар по червеникавите песъчливи хълмове, насадени с тютюн. От тъмни зори до залез-слънце между правите редици на отровното растение прекопаваха, плевеха и беряха листа мургави хора. Само на пладне, когато горещината ставаше непоносима и полето потъваше в меланхолична тишина, тия хора прекъсваха работата си и отиваха да починат под сянката на някой орех или кестен. Дълга, суха като гущерица селянка започваше да кърми пеленаче. Побелял старец с кърпени потури и продънена сламена шапка слизаше бавно до широката река и потапяше подутите си крака в ленивите й жълти води. Невръстни селски младежи — повечето от ергените бяха мобилизирани в Беломорието и Македония — задяваха под вишните момичета. Девойките избухваха в смехове, които отекваха остро и пронизващо, сякаш тишината ги лишаваше от жизнерадост.