А привечер, когато слънцето залязваше и вечерните сенки се удължаваха, по шосето от града се задаваше автомобилът с експертите на някоя тютюнева фирма. От него слизаха господа с каскети и голфове. Те идваха с добро настроение, след като бяха закусили с пържена пъстърва и гъсто мелнишко вино в близкия манастир. Господата искаха да добият обща представа за реколтата и както винаги, умееха да съчетават полезното с приятното.
— Е, какво?… — питаха те добродушно. — Добър ли е тютюнът?
— Добър е, добър е — отговаряха селяните.
— А дъмги?… Дъмги има ли?… — интересуваха се господата.
— Няма, няма!… — по навик хитруваха селяните.
Но експертите разбираха от шмекериите им и като си даваха невинно любопитен вид, понавлизаха в нивите, за да видят дали по листата на тютюна нямаше петна от мозаична болест. Очите им обхващаха напрегнато зелените редици на растението, изпъстрени с нежни бледорозови цветчета. И тогава самодоволните им лица добиваха хищния израз, който имаха през време на покупките.
— На кого е тая нива? — питаше дебел тантурест господин с безцветни мижави очици, захапал цигара между зъбите си.
— На Стойне Кривия — неохотно отговаряше някой от селяните.
— А дека е тоя Стойне?
Господинът подражаваше снизходително диалекта на селяните, но лукавите му очици гледаха критично запуснатата нива с неоплевени лехи и дъмгосани листа.
— Разтресе го маларията, господине… А синът му е мобилизиран. Не можаха да опръскат навреме… Вие от коя фирма сте?
Тантурестият вадеше тефтерче и отбелязваше нещо в него. После се обръщаше разсеяно към селянина:
— Що?… Питаше ли ме нещо?
— Питам от коя фирма сте.
— От „Никотиана“ — ухилено лъжеше дебелият сред одобрителния кикот на чиновниците си.
— Да не сте чорбаджията?
— Не, не съм чорбаджията… Чорбаджията на „Никотиана“ ходи само с министри и големци.
И коремът на новия генерален директор на „Джебел“ почваше да се друса от смях пред шегата, с която прикриваше от конкурентите обиколката си.
— А това место на кого е? — продължаваше да се интересува директорът на „Джебел“, сочейки към съседната нива, още по-запусната от първата.
— На Санде Попадиин.
— Дека е, та го нема?
— Избега в балкана, господине.
— Трай не думай!
— Ея!…
И придавайки скръбно и укорно изражение на лицето си, селянинът наблюдаваше ехидно тревогата върху лицата на едрите кърлежи, които изсмукваха труда на средоречани.
Един горещ юнски следобед Динко почиваше на сянка под брястовете до нивата си. Той бе прекарал сутринта в уморително прекопаване на тютюна под палещите лъчи на слънцето, след това се нахрани със сирене и хляб, които беше донесъл от къщи, и поспа малко. Когато се събуди, жегата бе преминала. Червеникавите, покрити с тютюн хълмове изпъкваха ярко върху синьото небе. Наоколо бе тихо и тъжно, а по нивите отново бяха почнали да работят хора. Динко въздъхна, сякаш от задухата, но всъщност от мъката и чувството на застой, които притискаха душата му. На бойната група, организирана в селото, не достигаше оръжие. Попадиин бе избягал от немай-къде, когато надуши, че щяха да го арестуват заради приказки срещу немците. Той отнесе със себе си само една бомба и ръждясал войнишки нож.
Все тъй угнетен от мислите си, Динко разкърши едрото си тяло, после взе мотиката и с бавни крачки тръгна да поработи още малко на нивата. Грижата му за тютюна бе съвсем безсмислена сега, но убиваше времето и го спасяваше от подозренията на кмета. Нивата се намираше от другата срана на долчинката с брястовете. Тя стигаше до билото на хълма, върху което Динко работеше само привечер или сутрин рано, когато слънцето не приличаше силно. Отвъдният склон на хълма представляваше ронлив сипей. По него лъкатушеха серпантините на шосето, което водеше през Средорек за града.
Когато Динко се изкачи на билото и погледна надолу, по шосето идеше едно селско момиче с бяла забрадка и стомна с вода. Беше Елка, сестра му. Той я позна по едрата фигура и тромавия вървеж. Щом го видя, тя закрачи по-бързо и размаха оживено над главата си нещо, което трябва да бе книга, писмо или вестник. Динко се разведри. Тя носеше прясна, студена вода и може би пощата с известия от града.