— Повиквателно!… — извика тя, когато наближи. — Имаш повиквателно за казармата… И писмо от Ирина.
Динко усети мрачна радост. Повиквателното щеше да сложи край на застоя, а редките писма на Ирина събуждаха винаги горчива смес от копнеж, любопитство и вълнение. Образът й продължаваше да живее в паметта му. Тя му пишеше веднъж на две или три години, когато трябваше да уреди някаква работа по имотите от баща си в града и селото. Тези писма бяха отговор на неговите, в които той й напомняше сухо и лаконично да изпрати пари за данъците, когато последните не се покриваха от наема на имота или прихода на изполицата. Обикновено тя изпращаше много по-голяма сума, отколкото бе нужно, с обидна молба да се купят с остатъка подаръци за бедните роднини. Но тя никога не си даваше труда да купи или избере тези подаръци сама. Това бяха изкуствено любезни писма с фалшив интерес към братовчедите, чичовците и лелите, чиито имена и семейно положение тя постоянно объркваше, защото бе от друг свят и всъщност никак не се интересуваше от тях. Те бяха надраскани на луксозна хартия, с отвесен и едър почерк, за да се свърши по-скоро страницата и ликвидира с досадното задължение. Но макар и такива, те разгаряха в сърцето на Динко старото чувство и го изтръгваха задълго от еднообразието на живота в Средорек.
Елка дойде изпотена и зачервена от бързото изкачване по ронливия сипей. Тя бе едра и хубава като Динко — с тъмносини очи и руса коса. Приличаше на красиво работно животно, което някой беден селянин щеше да обича като земята си. Но у нея липсваше грацията на Ирина, финесът и мекотата на южната македонска кръв. Само усмивката и равните й зъби напомняха далечно образа на братовчедката от града.
— Откъде знаеш, че писмото е от Ирина? — равнодушно попита Динко.
Той искаше да скрие вълнението си.
— Познавам го. — Девойката остави стомната и дишайки тежко, избърса с кърпа лицето си. — Познавам го по хартията и парфюма.
Динко взе писмото и повиквателното, които Елка беше увила в стар вестник, за да не ги изцапа с потните си ръце. Оригановият парфюм на плика изпъкна веднага сред селските миризми на изгоряла от слънцето трева, на пръст и тютюн. Благоуханието му идеше от недостъпно същество на чужд свят, който изпълваше сестрата с удивление, а брата — с ненавист. Динко прегледа първо повиквателното. То бе от военното окръжие, но не го изненада много, защото то очакваше. Още щом го прочете, той взе решението си. Повиквателното означаваше бягство от армията и присъединяване към партизанската група. От утре той щеше да почне нов живот — подвижен, напрегнат и опасен, но наситен с чувство на пълнота, което му липсваше досега. Нямаше друг изход, ако искаше да остане верен на това, което бе мислил, разбирал и вършил досега. А Елка сякаш разбра решението му и попита уплашено:
— Какво ще правиш?
— Ще хвана балкана — отговори той. — Какво друго?
— А ние с мама?
— Ще кротувате. Не вярвам да ви закачат.
Елка почна да плаче, но Динко я смъмри.
— Стига си ревала! — викна той. — Затова ли те направих ремсистка?
Той разкъса намръщено луксозния плик. Писмото на Ирина почваше с обикновени любезности, с учтив интерес към роднините и с познатото объркване на имената им, които никога не можеше да запомни. По-нататък тя съобщаваше накъсо за едно внезапно хрумване: бе решила да продаде имота, останал от баща й на село, и упълномощаваше Динко да стори това. „Искам да вложа парите в едно предприятие, което се развива много добре — пишеше тя, — и вярвам, че ще одобриш решението ми, тъй като доходът от двете ниви и воденицата едва покрива данъците, които трябва да плащам за тях.“ Накрая тя отправяше покана към Динко да й се обади, когато дойде в София, и уверяваше великодушно, че не желае да бъде забравена от роднините на баща си.
Динко пъхна писмото в плика и се замисли горчиво. Тя си оставаше онова, което беше била винаги: неискрена, чужда и напълно откъсната от тях. Той си спомни, че още в гимназията, още преди да стане поддържана жена в недостъпния свят на господарите, тя се срамуваше от роднинството си с него, от цървулите му и шарената торбичка, в която той носеше книгите си. И още много дребни неща от детинството си спомни той, които го отдалечаваха от нея и за които бяха виновни само бедността и невежеството на село. Но и сега тия неща бяха замъглени пак от тихата и примирена горест на копнежа, на безнадеждната му любов към нея.