— Какво пише? — попита Елка.
Сълзите на тревогата й се бяха изсушили от женското любопитство, което се досещаше за много неща.
— Нищо — отговори Динко.
Той изпита внезапно раздразнение от съчувствения поглед на сестра си. Очите на Елка питаха: „Още ли те мъчи и не можеш да я забравиш?“ После той съзна, че тъкмо отговорът, който даде, издаваше вълнението му. Той се помъчи да го смекчи, като смотолеви презрително:
— Иска да продаде имота.
— Имота ли?
— Да, иска да продаде всичко.
— Как всичко? — развълнувано попита Елка.
— Ей така, всичко! Бахчата, двете ниви, воденицата…
— А кой ще ги купи?
Динко се изсмя.
— Купувачи колкото искаш… Има умни да купят, но малко са глупците, които продават. Сега парите се обезценяват и всеки гледа да ги превърне в имот… Впрочем тя може би има право. Нейният свят ще свърши скоро.
— Та нали е умна и учена? — саркастично забеляза Елка. Тя не пропускаше случай да уязви Ирина пред брат си.
— Нейна работа — презрително каза Динко. — Сигурно иска да превърне парите в акции на „Никотиана“.
— Акции ли? — попита Елка. — Какво е това акции?
— Това е дълго и широко… Не е за твоята глава — с досада произнесе той. Но после се поправи: — Акциите са начин, по който те си разпределят печалбите.
— Кои? — попита Елка.
— Тия, които смучат потта ни… — В гласа на Динко прозвуча внезапно ожесточение. — Търговците, германците, правителството, царят… Всички, които живеят от нашия труд и ни презират като добитък. Всички, които трябва да изметем веднъж завинаги оттук!…
Динко вдигна стомната и се напи със студена вода.
— Хайде, гледай си работата! — спокойно рече той. — Върви в къщи да ми приготвиш дрехите. Аз ще причакам ветеринарния лекар. Искам да го питам нещо за кравата.
Той погледна часовника си. Наближаваше време да мине участъковият ветеринарен лекар от съседното село, който му беше обещал пистолета си. Динко искаше да отнесе в отряда оръжие поне за още един човек.
Елка се отправи бавно към селото.
След малко Динко забеляза от билото на хълма ветеринарния лекар и двуколката му, които кретаха бавно по серпантините на шосето, идейки от равнината. Динко слезе при шосето и седна върху сипея, чакайки появата на двуколката от завоя. Слънцето докосваше вече хоризонта и под червените му лъчи равнецът и млечката, които растяха наоколо, бяха добили свежозелен цвят. От синурите на нивите, канавките на шосето и редките храсти по сипея се подемаше вечерната песен на щурците, еднообразна и тъжна като живота на хората, които обработваха тютюна. От време на време полъхваше вятър, топъл и сух, който поклащаше равнеца и носеше дъх на изгорели от слънцето треви, на простор и нажежена земя. Най-после от завоя на шосето се показа двуколката на ветеринарния лекар, теглена от мършав държавен кон. За да облекчи товара му, лекарят бе слязъл от двуколката и вървеше до него с наведена глава, потиснат от грижите си. Той бе висок и тънък млад човек, с дълги крака и костеливо лице, което изглеждаше преждевременно състарено. От двуколката и вехтия му костюм, изцапан с петна от лекарства, се разнасяше остра миризма на конска пот и креолин. След тежката работа по добитъка тази миризма го съпътствуваше навсякъде. В двуколката стоеха чантата с инструментите му, сандъче със серуми и каучукова сонда, с която даваше през носа лекарства на конете.
Динко слезе по сипея и се изпречи пред него.
— Докторе, здравей!… — каза той.
— О!… — стреснато рече ветеринарният, като вдигна глава под тежкия товар на мислите си. — Ти ли си?
Докато вървеше до коня, той прекарваше през главата си прозаична и отегчителна върволица от мисли за околийския ветеринарен лекар, който го преследваше немилостиво, за бясното куче, което беше ухапало в съседното село една стара жена, за антракса по говедата, който върлуваше в участъка му, за чумата по свинете, която нищо не можеше да изкорени. Това бяха мръсни болести, които изискваха карантини, имунизации, сведения, изтощителни обиколки, денонощно напрежение, неприятни кавги с кметове и частни стопани. Той си спомни и за събранието, което беше устроил в едно планинско село, за да запознае селяните с борбата против заразните болести по животните, но в което се увлече и почна да говори за Съветския съюз. После той откри с неприятна изненада, че в събранието се беше вмъкнал кметът, който щеше да направи веднага донос в околийското управление. А най-сетне ветеринарният лекар, крачейки уморено до двуколката си, бе помислил и за неколцината бедняци, които го чакаха от обед с болните си животни в лечебницата. Прислужникът на лечебницата му бе съобщил вече по телефона, че между докараните животни се намираше и един кон с остро разширение на стомаха. Стомахът на животното трябваше да се промие грижливо със сонда, а това бе дълга и трудна работа, с която ветеринарният лекар трябваше да се залови, уморен от пътя, веднага щом слезеше от двуколката. Той бе помислил и за много още други подобни неща, които нямаше да успее да свърши, ако му липсваше себеотрицание и не обичаше селяните, между които беше израснал.