В черния правоъгълник на отворената врата изникна внезапно високата фигура на непознат мъж, който тръгна бързо към нея. Стори й се, че този човек искаше да я убие — тъй стремително се спусна към нея, — но после съзна изведнъж, че главната му цел бе да вдигне слушалката и я постави на мястото й.
— Вие ли сте съпругата на Борис? — бързо попита той.
Непознатият я гледаше строго. Ирина не отговори. Уплахата все още й пречеше да разсъждава нормално. Тя съзна само, че видът и държането му не бяха особено заплашителни. Мъжът носеше измачкан, но доста приличен сив костюм. Лицето му беше матово, с тъмни очи, а косата му — гладка и вчесана назад — образуваше около челото и слепите му очи тъмен лъскав шлем. Стори й се, че бе виждала хиляди пъти това лице и все пак то си оставаше напълно непознато.
— Ела на себе си — каза той. — Няма нужда да се боиш от мене.
— Кой сте вие? — попита тя, след като се окопити малко.
Пак я осени нелепото усещане, че това лице, тоя поглед, тия устни й бяха безкрайно познати, но разумът й отново отказа да възприеме заключението, което се налагаше.
— Много си любопитна — отговори непознатият. — По-добре е да ми обещаеш, че няма да пипаш повторно телефона.
— Какво искате от мене?
— Само благоразумие. Можеш да бъдеш напълно спокойна за целомъдрието си… Но ако дойдат войници или полицаи да питат за мене, трябва да забравиш веднага, че си ме видяла, и да се възмутиш като всяка прилична дама от нощния обиск… Ясно, нали?… В противен случай ще бъда принуден да стрелям и първият куршум ще отиде непременно в главата ти.
Ирина го погледна втренчено. Той говореше небрежно, малко презрително, с едва забележима усмивка, която разкриваше святкането на зъбите му. Матовото му лице бе изразително и красиво, с високо чело, с прав нос, с тънки, саркастично свити устни. Чий поглед наподобяваха тези остри, тъмни, дълбоко поставени очи? Но разумът й пак отказа да възприеме приликата с друго едно лице, чиято студена подлост познаваше до втръсване. Отказа може би затова, че лицето, което виждаше сега, бе по-мъжествено и по-красиво от онова, на което приличаше. В него нямаше нито следа от змийската хладина на другото, което подкупваше, мамеше, грабеше, от тъпата ограниченост на еснаф, обхванат от безумието да завладее света. Това лице бе честно, одухотворено и пламенно. И тогава тя почувствува внезапно, че това, което изпитваше сега, приличаше на вълнението при първата й среща с Борис. Но това бе само мигновено усещане, което се задуши веднага в пепелта на покварата й. В следващата секунда тя съзна насмешливо, че този мъж й харесваше с Широките си плещи, със стройното си тяло, с безцеремонното си и дръзко държане.
Той извади от джоба си дългобоен синкав парабел.
— Значи, аз наистина имам оръжие — предупреди той. — И моят съвет е да обмисляш постъпките си.
Ирина се усмихна. Страхът й беше изчезнал, но покварата я накара да й се стори, че появата на този мъж приличаше на пикантно среднощно приключение.
— Защо се смееш? — попита той троснато.
— На страха ти — отвърна тя, като на свой ред почна да му говори на „ти“. — Аз нямам интерес да те издам.
— Така ли? — Той се засмя. — Да не би да ти харесвам?
— Да, ти ми харесваш.
— Струва ми се, че бързаш малко в преценката си.
— Такъв е темпераментът ми.
— А каква е професията ти?
Тя отговори спокойно:
— Аз съм метреса на брат ти.
Под силната светлина на полиелея тя успя да забележи краткия израз на тревога върху лицето му и бързината, с която последното възстанови предишното си спокойствие. Но той не издаде нищо повече, а само я погледна учудено, сякаш в признанието й бе забелязал нещо, което не очакваше.
Тя затвори вратата към всекидневната и седна срещу него до масичката за пушене. Под тежкия пеньоар от резедава коприна, който не бе закопчала добре, се виждаше широко отворената пижама и трапчинката на гърдите й.
— Изглеждаш от скъпите приятелки на брат ми — рече той.
— Да, от най-скъпите — отговори тя. — Това дразни ли те?