— Изглежда, че си доста вещ по паспортите… Този подпис струва сто хиляди лева и спестява досадното разтакаване из немски канцеларии… Впрочем същата заверка имат и паспортите на всички, които работят с Немския папиросен концерн.
— Искаш да кажеш, че на тебе е дадена само за удобство?
— За какво друго? — учудено попита тя.
Той замълча и остави паспорта на масата. Лицето му продължаваше да бъде намръщено. Тя съзна потиснато, че недоверието му към нея се беше увеличило.
— Да слезем долу — сухо предложи той.
— Както обичаш — съгласи се тя.
Те слязоха долу, но не останаха в хола, а влязоха в трапезарията, чиито прозорци гледаха също към гората. Той ги отвори, без да дава обяснение защо върши това. После угаси лампата, така че трапезарията остана осветена само от няколко крушки, които горяха в хола.
— Вечерял ли си? — попита тя, когато седнаха на масата и мълчаливо запалиха цигари.
— Да. Намерих в хладилника разни деликатеси, които липсват на пазара… И се наядох добре.
— Видя ли?… Не е лошо да имаш брат милионер. Искаш ли нещо за пиене?
— Не — отказа той.
— А на мене ми се пие — рече тя.
После стана, отиде при бюфета и почна да търси в полумрака нещо за пиене. Но в бюфета имаше твърде много бутилки и тя се чудеше какво да избере.
— Какво предпочиташ? — попита тя, ровейки бутилките. — Има гръцки коняк, мастика, сливова и разни вина… Ах, сетих се, ти си по испанските вина!…
— Защо мислиш, че съм по тях?
— Защото си бил в Испания… През гражданската война.
— Кой ти каза това?
— Борис.
— Ти знаеш за мене доста неща.
— Да, повече, отколкото трябва — разсмя се тя.
След това донесе от бюфета две чаши и някакво френско вино, тъй като лакомият Лихтенфелд през честите си гостувания отдавна беше изпил испанските. Тя отвори с тирбушон бутилката, след като почака напразно той да направи това, и напълни чашите, изпитвайки все същото горчиво раздразнение от недоверието му.
— Да пием!… — каза тя насмешливо. — За запознаването. Но той не мръдна, не се дори докосна до чашата си, а само рече:
— Няма да пия. Мозъкът ми трябва да работи добре тази вечер.
— Защо? — попита тя злобно. — Подушваш опасност ли?
— Може би да.
— Успокой се!… Пистолетът е в джоба ти.
От гърдите й се изтръгна задушен смях. А после тя съзна, че след обидното недоверие, което срещаше, не й оставаше нищо друго, освен да се прибере в стаята си. Но тя не съзна, че за това бяха виновни заверката на паспорта и още много други неща. Тя се изправи внезапно и бързо, а той направи бързо движение към джоба, в който носеше пистолета си.
— Къде отиваш? — попита той сурово.
— В стаята си.
— Стой тук!…
— Какво значи това?
— Заповед. Няма да мърдаш от погледа ми, докато не напусна вилата.
— О!… — простена тя болезнено.
Но той не обърна внимание на вика й, а отиде при телефона и като го дръпна силно, изкърти и скъса шнура, който го свързваше с външните жици.
— Горе има друг телефон — произнесе тя с досада. — Трябва да скъсаш и него.
Той заповяда повторно:
— Стой на мястото си.
— Няма да стоя!… — озъби се тя. — Можеш да стреляш в гърба ми.
И тръгна по стълбите нагоре, като съзна, че в характера му имаше нещо, по което приличаше на Борис. Тя изкачваше стъпалата, питайки се насмешливо дали нямаше да почувствува куршумите му в гърба си. Но той не прояви никакво намерение да упражнява повече насилие върху нея и сякаш се увери, че тя не мислеше да го издаде.
Тя влезе в стаята си, изпитвайки познатото чувство на гняв и тъга, което я обземаше винаги, когато търсеше нещо, но не успяваше да го намери или го намираше, но не успяваше да го задържи. И това, което не беше успяла да задържи сега, бе някакъв горчиво-сладостен порив, който се разби в недоверието на този мъж и така я накара да се почувствува оскърбена от него и от целия свят. Стаята й беше хладна и свежа, облята от лунна светлина, и със своя лукс приличаше на разкошна гробница за умъртвеното й сърце. Обзе я усещане на безпомощна унизеност и на ярост срещу всичко, което се беше случило в живота й досега. Тя се хвърли върху леглото и зарови лице във възглавницата, като хапеше истерично китката на ръката си. А после, когато припадъкът й премина, тя заплака тихо.