— Какво друго ти е писала майка ти? — попита тя, като съзна горчиво, че нямаше нищо по-безнадеждно от новото чувство, което тази нощ се разгаряше в душата й.
— Тя те харесва много — отговори той спокойно. — Мисли, че си напълно подходяща за Борис.
— Не питам за това — каза тя.
— А за какво?
— Бих желала да зная, дали ти е писала нещо за Стефан?
— Писа ми, че е умрял в затвора.
— Само това ли?
— Какво друго?
— Има много неща около арестуването и смъртта на Стефан, които не знаеш.
И тогава, след късо колебание, тя почна да говори. Тя разказа жестоката история за братоубиеца с равен и тих глас, сякаш не се възмущаваше от престъпника, а само от света, който го беше създал и който бе същевременно и нейният свят. Когато свърши, тя го видя изправен до прозореца и загледан в мрака на гората.
— Чу ли какво ти казах? — попита тя, като отиде при него и докосна с ръка рамото му. — Никакво доверие в него!… Никакво криене тук или у дома му в София!… Сега той разчита на тебе в случай на революция… Но един малък обрат в събитията и той ще те предаде като Юда в ръцете на Гестапото… Страшното у него е това, че не съзнава никога моралния ужас на постъпките си.
Но той не отговори, защото мислеше за малкия ремсист, за мургавото и пламенно братче, което беше оставил, преди да замине за Аржентина, и за което мислеше често от окопите на Мадрид и от Школата за военни инструктори в Съветския съюз. Ирина се наведе и го погледна в лицето. Тя видя под лунната светлина, че той се мъчеше да сподави някаква ужасна, безмълвна мъка. Устните му бяха стиснати, а очите му трепкаха конвулсивно. Но в тях нямаше сълзи. Този човек не можеше да плаче.
В това време от гората долетя тъжен звук, който наподобяваше крясък на сова.
— Моите хора идват — произнесе той внезапно.
А след това с бързи крачки се отправи към вратата, сякаш изведнъж забрави всичко, което се бе случило тази вечер.
— Ще се върнеш ли? — попита тя оскърбено.
— Не!… Отивам с тях.
Тя повтори ядосано:
— Ще се върнеш ли, питам… Някога?
А той отговори небрежно:
— Да, може би!… Когато свърши борбата.
И тогава тя почувствува, че в един съвсем кратък миг бе престанала изведнъж да съществува за него, а това й се стори обидно и горчиво, защото не знаеше, че този човек живееше само с борбата. Тя остана до прозореца, загледана в празното място до вилата, в което имаше игрище за тенис. Мрежите и настилката му бяха обрасли с бурени, изпъкващи като сенки върху светлия фон на пясъка. От гората лъхаше влага с дъх на папрат и смола. Тъжният крясък на совата се повтори още няколко пъти. Стори й се, че в него имаше нотки, които наподобяваха човешки глас. След малко тя видя сянката на Павел, която се промъкваше към гората.
Ирина затвори прозореца и усети нужда от сън. Луминалът бе започнал да й действува.
IV
Павел мина покрай буренясалото игрище за тенис и стигна до тухления зид, който отделяше задния двор на вилата от склона на боровата гора. Той се покатери на зида и скочи ловко от другата му страна. След две минути той бе в гората — гъста и непроницаемо тъмна дори в лунната нощ. Крясъците на совата със странен човешки тембър се повтаряха настойчиво. Павел подсвирна тихо два пъти.
— Паролата!… — извика един дрезгав глас в тъмнината.
— Девет — каза Павел.
— Петдесет и четири.
Но това не беше достатъчно и гласът попита сурово:
— Къде е Техеран?
— На Рибарския полуостров — отговори Павел.
Последва мълчание, в което непознатите сякаш се колебаеха.
— Е, какво?… — нетърпеливо произнесе Павел.
— Ела насам — рече гласът.
На десетина метра, между боровете и папратите, светна жълтеникав сноп от лъчи на фенерче с изхабена батерия. Павел се отправи към него. Другарите му, които го чакаха, не знаеха кой е. Не биваше и да знаят. Те трябваше да го заведат в щаба на оперативната зона, където той щеше да се запознае с обстановката и да поеме командуването на една откъсната бригада, която действуваше в южните части на Родопите и от време на време идваше в досег с червените отреди на ЕАМ. Задачата бе трудна и отговорна, но партията разчиташе на него. Не беше лесно да се съгласуват усилията между гърци и българи дори когато са комунисти. Вековното минало ги караше да се подозират в неискреност. Той знаеше трудностите, но не мислеше още за тях.