Фенерчето с изхабената батерия светна пак и угасна веднага. Човекът, който го притежаваше, изразходваше пестеливо остатъка от енергията му. Павел запали своето фенерче с прясна батерия и синя светлина, която не можеше да се забележи отдалеч. След малко той забеляза няколко души, залегнали между папратите и готови за стрелба. Дулата на автоматите им гледаха заплашително като малки зловещи очи. Те образуваха позиция с форма на ветрило, така че в случай на изненада да имат под обсега на оръжието си най-малко три посоки.
— Той ли е? — рече притежателят на фенерчето, като насочи анемичната му светлина в лицето на Павел.
— Същият!… — отговори един женски глас.
— Откъде ме познаваш? — попита Павел.
Жената не отговори. Павел съзна доволно, че другарите от щаба бяха изпратили мълчаливи и опитни хора.
Те размениха още няколко думи, но почти шепнешком. След това налягалите се изправиха и един подир друг тръгнаха нагоре по урвата. Изкачването в тъмнината по хлъзгавата иглолистна настилка беше трудно и бавно. Никой не приказваше — от предпазливост, умора или лошо настроение. След половин час те излязоха от сянката на върха, която падаше върху урвата, и мракът престана да бъде тъй непроницаем. През клоните на боровете се процеждаше сребриста и едва доловима лунна светлина, под която Павел различи все пак силуетите на другарите си. Бяха трима мъже и една жена — ниска и дребна, но пъргава като невестулка. Жената носеше голф и само бухнатата й коса я отличаваше от силуетите на мъжете.
Мъжът с фенерчето, който вървеше най-напред, изведе групата на някаква пътека. Ходенето стана по-удобно. Сега те се намираха доста далеч от селището и нямаше опасност да се натъкнат на секретните постове, които охраняваха двореца. От тясната ивица на небето, която пътеката разтваряше между боровете, идеше повече светлина. Наоколо бе съвсем тихо, а студеният въздух миришеше на озон и смола.
Павел вървеше няколко крачки зад жената. В здрача на разсъмването, който почна да се прецежда отгоре, той различи подробностите на облеклото й: зеленикаво винтяке, овехтял голф и гумени обувки, с които тя пристъпваше безшумно и леко като вълчица. Веднъж тя обърна лицето си настрана и Павел видя профила й — изпит, заострен и дебнещ като у всички нелегални. Тя не изглеждаше твърде млада.
— Чу ли радиото? — внезапно попита човекът с фенерчето, като се обърна назад.
Но той зададе въпроса почти полугласно и Павел не го разбра.
— Мичкин пита дали си чул Съветското комюнике от тази вечер — каза жената.
— Не — отговори Павел. — Бях зает.
— Видяхме — саркастично произнесе жената.
— Какво си видяла? — попита Павел.
Жената не отговори. Тя се наведе внезапно и остана назад, като почна да стяга връзката на обувката си. „Тия хора са кисели“ — помисли Павел. А после му дойде на ум, че те живееха в планината като гладни и преследвани зверове и от обноските им не можеше да се очаква голяма любезност. Може би го бяха видели на осветения прозорец с Ирина и изпитваха раздразнение. Но това не им влизаше в работата и трябваше да го преглътнат.
Все пак той изпита лек срам от това, което можеха да помислят. Тази вечер го беше объркала и разстроила. Появата на Ирина му попречи дори да се преоблече. Той носеше дрехите си за планината в един вързоп, който грабна веднага, щом чу сигнала на другарите си, и тази неподготвеност, когато имаше да върши партийна работа, бе необичайна за него. Историята за Стефан му се струваше чудовищна и той не можеше да повярва в нея. Може би тази жена искаше да оправдае себе си и подозрителната заверка на паспорта си от Гестапото. Но макар да нямаше почти никакво доверие в нея, тя успя да разпали в душата му старата ненавист към Борис. Всички факти, които разказа, се съгласуваха точно както с онова, което той знаеше за смъртта на Стефан, така и с характера на Борис. Още от детинство у последния имаше някаква отчужденост от света, някакво озлобление към хората, някаква хладна подлост. Ала въпреки това историята за Стефан изглеждаше невероятна.
Той вървя половин час, мислейки горестно за мъртвия брат. После образът на Стефан избледня и в съзнанието му изпъкна Ирина. Рядко той бе виждал толкова хубава жена дори в чужбина. Духът й сигурно бе покварен, но в красотата й прозираше нещо здраво, топло и нежно, което изглеждаше несвойствено на света, в който живееше. Но след малко той се ядоса пак от заверката на паспорта й. По дяволите тази жена!… Щеше да бъде неприятно, ако другарите бяха забелязали силуета й до прозореца.