Човекът, когото нарекоха Мичкин, махна с ръка и зави внезапно нагоре по урвата. Почна отново трудно и уморително изкачване, което продължи повече от час. Гумените обувки на жената се хлъзгаха и тя падаше на коленете си, издавайки скимтящи ядосани възклицания. Веднъж Павел се върна да й подаде ръка, но тя се изправи сама, отказвайки помощта му. Тя бе въоръжена само с един никелиран револвер, който носеше окачен на канап върху шията си така, както жените от другия свят носеха малки златни часовници. Дребното й, обсипано с лунички лице не бе ни грозно, ни красиво. То щеше да изглежда миловидно, ако сивите й почти безцветни очи не гледаха тъй остро и честите падания не го бяха сгърчили в постоянна гневна гримаса.
Най-сетне те стигнаха до билото на върха и седнаха да починат, задъхани от редкия въздух и трудното изкачване. Гората бе свършила и оставаше под тях. Мястото представляваше малка полянка, осеяна с високи скали — удобно прикритие за цялата група. Тревата бе още мокра от нощната роса. Но Мичкин хвърли върху нея един оръфан кожух, легна и почти веднага заспа, като продължаваше да стиска пушката си с едната ръка.
Той бе около петдесетгодишен, едър, червендалест, с отдавна небръснато лице и белег от скорошна рана върху бузата си. Носеше цървули и панталон от селски шаяк. Единият от останалите мъже приличаше на работник и бе въоръжен с автомат. Той имаше груби ръце и болнаво, но умно лице. Беше облечен в бричове и вълнен пуловер. Веднага щом спряха, той отиде при най-високата скала, загърна се в едно одеяло и застана на пост. Другият мъж беше почти момче, с ботуши и униформа — очевидно войник, избягал от казармата. Той също беше въоръжен с автомат. Жената седна малко настрана от другите и веднага почна да оправя обувките си, които, изглежда, я нервираха особено.
Бе вече съвсем светло и Павел разгледа внимателно лицата на другарите си. Почти всички му се сториха стари, калени комунисти, които съзнават много добре дълга си и гледат с досада на излишния ентусиазъм. Жената изглеждаше образована, но лицето й продължаваше да има сърдития си, неразположен към разговор, израз. Брадясалият мъж хъркаше дълбоко, войникът изу мълчаливо единия си ботуш и почна да разглежда някаква рана върху петата си. Павел отиде при мъжа с автомата, който стоеше на пост. Той приседна до него и му предложи цигара, но човекът отказа, като посочи гърдите си. Вероятно имаше слаби дробове.
— Ние чакаме да научим много нови неща от тебе — произнесе той тихо.
— Защо? — попита Павел.
— Лукан ми каза, че идваш от Съветския съюз. Аз съм отговорник на групата… Заръча ми, в случай на опасност, да те пазим като очите си.
— Аз не съм толкова ценен — засмя се Павел. — Как отиват работите тук?
— Борим се… Но липсва оръжие и трудно намираме храна. Зимата прекарахме лошо… Петима другари загинаха от глад и студ.
— Тежко е навсякъде. — Павел се загледа в една обраснала с лишеи скала. — Ще има още една зима.
— Да, ония няма да направят истински десант.
— Ти какъв си?
— Тютюноработник. Имах смъртна присъда, но избягах от затвора.
— Добре си се отървал. От кой отряд си?
— От „Станке Димитров“.
— Кой ви е командир?
— Динко.
— А политкомисар?
— Шишко.
— Чувал съм и за двамата. Що за човек е Динко?
— Добър — отговори работникът, след като се подвоуми малко.
— Ти не си много сигурен в това.
— Не съм, верно е… Но може да греша.
— Аз те питам като партиен другар.
— Разбирам!… С Динко се случи една неприятна история в щаба. Лукан го обвинява в превишаване на права. Наверно ще има партиен съд.
— Така ли?
— Да!… Партията не може да търпи своеволия… Той хвърли отряда в нападение на една гара, въпреки несъгласието на политкомисаря.
— Е, и после?
— Нищо… Гарата беше укрепена с бункери… Трима другари паднаха на вятъра.
— Може би е имал тактически основания за това?
— Никакви основания!… — Работникът потрепера от студ и се загърна в одеялото си. — Той видя само с бинокъла си, че в селото до гарата стоеше колата на Морев, тютюнджията… Щукна му веднага да очисти тоя човек… А защо, има ли смисъл, не даде да се продума… Момчешка работа.