Тя стана, след като се бе вече разсъмнало, среса набързо косата си и натъпка в раницата одеялото, с което се завиваше. Движението я стопли, а болките в ревматичните й крака изчезнаха. Розовото сияние на зората и дъхът на смола я изпълниха с ведрина. Краят на омразния свят приближаваше. Червената армия нанасяше на немците удар след удар, съпротивата се засилваше, партията овладяваше все по-сигурно ръководно място в борбата. Варвара беше мозъчно същество и не обичаше да фантазира, но всяка сутрин тя се отдаваше на една изгаряща мечта: да се види отново спретната и чиста на партийно събрание, с доклад под мишница. Събранията бяха нейната стихия, а красноречието — талантът й.
Отивайки към потока да се измие, тя видя Мичкин, който стоеше на пост при скалите. Той се беше свил като котка и наблюдаваше втренчено широкия простор към долината. Слухът му ловеше всеки шум, а острите му очи дебнеха козята пътека — единствения достъп към лагера. Но нищо тревожно не се чуваше и по пътеката, която се губеше в белезникавия и замъглен простор, не се виждаха никакви подозрителни точки. Слънцето изгряваше бавно. Покоят бе пълен. Само от време на време полъхваше вятър и от боровата гора се разнасяше тъжно свистене, сякаш планината въздишаше. През такова едно тихо утро Мичкин беше напуснал своя дом, за да вдигне оръжие срещу света, който бе убил единствения му син. В съзнанието му имаше много остатъци от този свят, ала той ги преодоляваше постепенно чрез спомена за мъдрата и спокойна решителност на сина си преди смъртта, обесен за конспирация. Дълги часове на размисъл, на горест и гняв бяха накарали неукия баща да тръгне по пътя на сина. Сега Мичкин беше кандидат за партиен член.
— Защо не спиш? — попита той, когато Варвара мина покрай него.
— Имам работа — отговори тя. После се спря и попита внезапно: — Но кого беше вилата в Чамкория, при която онази вечер чакахме новия другар?
— На един тютюнджия — отговори Мичкин.
Той бе разнасял дълги години мляко по вилите в Чамкория и познаваше хората в селището.
— Как се казва?
— Морев.
Варвара трепна, но след това помисли веднага: „Съвпадение или далечен роднина.“
— А жената познаваш ли? — попита тя след малко.
Мичкин изпита стеснението, което усещаше винаги от нередни и срамни неща, засягащи семейния живот.
— Жената ли… — измънка той. — Тя е държанка на Морев… Нали знаеш… богатите си имат държанки.
— Откога му е държанка? — остро попита Варвара.
— От седем-осем години.
— Как се казва?
— Не зная — отговори Мичкин, като продължаваше да изпитва стеснение от разговора.
Той наистина не знаеше. После го обзе смътно желание да защити някак жената, към която имаше причини да изпитва симпатия, и добави бързо:
— Тя е лекарка.
— Лекарка ли?
— Да. Една зимна вечер срещу Нова година детето на сина ми беше простинало… Мяташе се и гореше от огън, а навън имаше виелица. Викахме лекари, но никой не искаше да дойде. Всички пиеха и танцуваха по вилите. Тогава повикахме нея и тя дойде. Откарахме я с шейната.
— Значи, милостива!… — иронично забеляза Варвара.
— Казвам само, че дойде — отговори Мичкин, като я погледна намръщено.
— А тя не танцуваше ли?
— Танцуваше и беше с дълга рокля, но се преоблече веднага.
Варвара не отговори. Тя помисли за нещо, което беше завинаги пропуснала с младостта си, и това бе радостта на всяка жена — да се види ухажвана. Никога в живота си тя не беше танцувала с дълга рокля вечер, срещу Нова година, когато навън има виелица, а вътре е топло и весело. Напротив, от младостта си тя беше запомнила само бедност, арести и побоища. Ала тогава й дойде на ум, че тъкмо това пропуснато нещо даваше нов, по-пълен смисъл на живота й.
— Да — рече тя. — Постъпила е човешки.
— Защо те интересува? — попита Мичкин.