— Сетих се за нея случайно — отговори Варвара.
Тя му подари дажбата си цигари от миналата седмица и тръгна към дола, в който бучеше потокът. Слънцето се беше издигнало над скалите и лъчите му почнаха да топят сутрешната мъгла. Варвара искаше да плисне и освежи лицето си с ледената вода на потока, но докато слизаше по урвата, подхлъзна се и падна, като одра ръката си в ствола на един бор. Това я накара да се почувствува отново излишна, самотна и унизена. Стори й се, че беше негодна за никаква работа и представляваше само товар за другарите си. Тя помисли за младите и силни жени в съседните отряди. Повечето имаха автомати и се сражаваха наравно с мъжете. Тия жени бяха на почит, защото у тях имаше физическа и нравствена издръжливост. У Варвара имаше също нравствена издръжливост, но липсваше физическа и това караше всички да се отнасят към нея пренебрежително. Никой не мислеше за актива й в миналото, никой не си спомняше за мъченията, които бе изтърпяла в полицията, никой не се питаше как бе спечелила ревматизма, хроническия бронхит и аритмията.
Потисната от мислите си, тя стигна до потока, но се върна веднага назад. На потока се миеха вече няколко души от отряда. Между тях се намираше и студентът, който я тормозеше в часовете по партийна просвета. Той приличаше на върлина, а дългите му крака бяха разкрачени като разтворен пергел над потока. До него, с насапунисано лице, се бръснеше Динко, приклекнал пред малко огледалце, поставено на скалата.
— Варваро!… — присмехулно рече студентът. — Ти обясни ли на Мичкин разликата между формалната и диалектичната логика?
— Гледай си работата — сърдито отговори Варвара. — По селския въпрос Мичкин има много по-здрави разбирания от тебе.
Тя се наведе и почна да плиска лицето си. Обзе я подозрението, че беше нечиста и грозна. Тази мисъл я накара да се измие усърдно, при все че от ледената вода и лютивия селски сапун лицето й се покриваше с лишеи. Когато повдигна глава, студентът и другите партизани си бяха отишли. До скалата, разкрачен над потока, стоеше Динко. Той се беше избръснал и също искаше да се измие, но чакаше Варвара да свърши, защото бе по-нагоре и течението на потока щеше да отнесе сапунената вода от лицето му до нея.
— Свърши ли? — попита той.
— Да — рече тя, триейки слабите си, вкочанели от студ ръце.
Динко се наведе веднага и спокойно сапуниса врата, ушите и косата си. Когато се изми, лицето му, изгоряло от слънцето и зачервено от студа, бе добило ярък бакърен цвят. Той носеше ботуши, войнишки бричове и зеленикава риза. Като се избърса с кърпата, той надяна веднага автомата и няколко ленти с патрони, които беше оставил върху скалата. В едрата му фигура имаше някаква дива, мощна и стихийна красота, която подействува на Варвара като великолепието на планината. Уплашена от вълнението си, тя побърза да го потисне с навика да дава строги съвети.
— Ти трябва да проговориш най-сетне пред партията!… — глухо рече тя. — Не може така!… Нямаш друг изход.
Той я погледна с досада, но не каза нищо и тръгна с бавни крачки по урвата.
— Чуваш ли?… — извика тя след него. — Партията трябва да знае всичко.
Но Динко пак не отговори и тогава Варвара се ядоса наистина от мрачната му и затворена упоритост. Тя се успокои едва когато на връщане от потока мина покрай скалата, до която Мичкин продължаваше да стои на пост. Слънцето се беше издигнало високо и приличаше. За да се предпази от лъчите му, Мичкин бе сложил под каскета си шарена селска кърпа. Той ръфаше парче сух черен хляб, но от време на време челюстите му преставаха да се движат, а лицето му застиваше и се намръщваше с израз на тревога.
— Какво има? — рече Варвара. — Чуваш ли нещо?
— Някъде се води бой — отговори Мичкин.
Варвара се ослуша, но не чу нищо. Мичкин продължи да дъвче.
— Откъде иде? — попита тя.
— От езерата. — Мичкин натъпка в устата си грамаден залък. — Шишко води сражение.
— При езерата е невъзможно да има сражение… Фашистите не могат да стигнат до тях, без да минат оттук.
— Могат — отговори Мичкин. — По долината на Манастирската река.
— Този път е труден и опасен за тях.
— Пукотевицата иде оттам. — Мичкин глътна залъка си. — Ето, слушай!…
Варвара спря да диша и между бързите тревожни удари на сърцето си долови глухо тракане на картечница — познат, задушен от далечината шум, който наподобяваше равномерно въртене на шевна машина. Варвара направи усилие да скрие страха си.