— Това е лошо — каза тя. — Но Шишко ще ги отблъсне.
— Ако не го посипят с мини. — Мичкин запали една от цигарите, които му бе дала Варвара. — Тогава ще се появят в тила ни и трябва да се оттегляме нощем по сипеите…
Варвара си представи първо мините. От картечен и пушечен огън човек можеше да се запази лесно между скалите. Но мините, мините бяха ужасни!… Те падаха отвесно и от тях човек не можеше да се скрие никъде. А и оттеглянето нощем по стръмнините бе непосилно за ревматичните й крака и болно сърце. Мичкин я погледна съчувствено.
— Не се бой!… Лукан и майорът ще измислят нещо.
Далечната стрелба от картечниците долетя отново. Стреляха много картечници. Към глухото им тракане, наподобяващо въртене на шевна машина, се присъединяваше и друг, особен шум, който приличаше на пращене, сякаш порив на силен вятър разгаряше огън от смолисти борови клони.
— Автоматите!… — произнесе Варвара. — Чуваш ли ги?
Мичкин кимна с глава. Той бе чул и тъпите, масивни, едва доловими експлозии на мините, с които неприятелят биеше хората на Шишко. След малко той отново изпъна шията си, възбуден от друг, много по-тревожен шум. В долината лаеха кучета. Това бе гневен продължителен лай на овчарски кучета, предизвикан от минаването на много хора. Така лаеха кучетата, когато през планинските пасбища минаваше отрядът или военна колона.
Когато Динко влезе в пещерата, повикан от Лукан, майорът чу също този лай, но не се разтревожи. Планът за отбраната беше готов, а кризата в щаба отиваше към благоприятно и бързо разрешение. Преди две минути той бе разгледал с бинокъла си околността и дал заповед за бойна готовност. Наближаваше само авангардът на фашистите, който щеше да бъде отблъснат лесно. Предстоеше малко сражение за увличане на ядрото на колоната в планината. Стратегически положението се развиваше добре. Успокоен от всичко това, майорът почна да подостря грижливо малко червено моливче. Той слушаше изповедта на Динко разсеяно. Момчешка работа!… Някаква си история с братовчедка!… Майорът беше умен мъж и знаеше, че човешката личност представляваше единство от социални, психологични и биологични закономерности. Преобладаваха, разбира се, социалните, но това не изключваше известни кризи в младостта. Бойните и партийни качества на Динко превъзхождаха далеч недостатъците му и само педант като Лукан можеше да го разпитва така. Но майорът не съзна, че въпреки спокойствието си бе малко нетърпелив.
Той продължаваше да остри червеното моливче, слушайки далечния злобен лай на овчарските кучета. В съзнанието му изпъкна позната картина: потни и начумерени войници, пъплещи неохотно нагоре към седловината, зад тях офицер, който удря с дръжката на парабела си по главата на вързания ятак-предател.
Лукан разпитваше Динко подробно и отегчително.
— Значи, ти заповяда нападението, за да отмъстиш на братовчедката си, така ли? — заключи той най-сетне.
— Да — глухо призна Динко.
— А защо не каза това досега?
Динко не отговори.
— Излез и почакай пред пещерата.
Динко бавно излезе навън. На Павел се стори, че в равните зъби, в орловия нос, в скулите на лицето му имаше някаква далечна, едва доловима прилика с топлия, буен и горестен израз на жената, която беше разправила историята за смъртта на Стефан. Майорът флегматично остреше моливчето си. Слухът му долови пак злобния непрекъснат лай на овчарските кучета. Той очакваше с нетърпение да чуе тревожните изстрели на предните постове, които щяха да ускорят решението за Динко. Той продължаваше да бъде спокоен, но нетърпението му ставаше все по-голямо. Лицето на Блаже трепкаше нервно, сякаш се готвеше за нова словесна атака срещу Лукан. Само в очите на Лукан нямаше смут от личните чувства, които внушаваше великолепната фигура на Динко. Това бяха интелигентни, сурови, неумолими очи, в които светеше хладен пламък, които виждаха само върховната, крайната цел на борбата. У тях, както през мъченията в полицията, имаше пак нещо свръхчовешко. Това бяха очите на партията.
— Решавайте!… — каза Лукан.
— Няма време за изказвания — бързо произнесе майорът. — Предлагам да гласуваме направо.
— Добре. Гласувайте.
Майорът, Блаже и Павел вдигнаха почти едновременно ръцете си. Очите на тримата гледаха тревожно Лукан. Последният бе навел глава. Но след това неочаквано, без да види за какво гласуват другарите му, той също повдигна ръка.
— Значи, с пълно единодушие — произнесе равният му глас. — Но аз си запазвам правото да искам наказанието му повторно.