— Какво става с брат ти?
А той отвърна, доволен от желанието й да разговаря:
— Вилнее по горите.
— Аз го видях веднъж — каза тя.
— Къде?
— В Чамкория… Когато ти беше на погребението на Мария в София.
— О!… Любезен ли беше?
— Да… Разговаряхме приятелски.
— Значи ти разговаряш с нелегалните приятелски?… — Той се изсмя. — За какво разговаряхте?
— За разни неща.
Той помълча.
— Защо не ми каза това досега?
— Защото ми се стори излишно.
Отговорът беше обиден, но той не забеляза това, както бе престанал да забелязва и хиляди други общи неща, с които изобилствуваше нейното държане към него.
Тя се загледа отново в пейзажа. Дефилето се разширяваше. По непристъпните места в скалите или до самото шосе зееха бункери — мрачни дупки, неверни гнезда на засада и смърт, скрити в букети от разкошна зеленина. Дефилето нямаше край. Прелитаха бързо противотанкови препятствия от желязо и бетон, телени мрежи, опожарени минни полета за изчистване на зарядите. А после пак бункери и германски гробове — тъжни дървени кръстове с окачени каски върху тях, каски, от чиито кухини се излъчваше нещо мъртвешко и поразяващо в тишината на знойния ден, в тая чужда страна, под това огнено слънце. Печални гробове на хиляди километри от безумната родина, еднакви като жертвите, които почиваха в тях.
— Защо спомена за Павел? — внезапно попита той.
— Така!… Просто ми дойде на ум.
— Ако не беше комунист, от него щеше да излезе човек.
— Какво разбираш ти под човек?
Той замълча тъпо, не знаейки какво да отговори. Голямото количество коняк, което бе изпил от сутринта, бе размътило вече съзнанието му. Тя повтори пак:
— Какво разбираш ти под човек?
— Честен… родолюбив мъж.
— Като тебе.
— Подиграваш ли се? — попита той намусено.
— Не, говоря сериозно.
— Зная, че ме смяташ за каналия!… — избухна той. — Но ако не бях аз, щеше да бъдеш нищо и никаква лекарка… и да преглеждаш сополанчетата за въшки в някое селско училище.
Бе настъпил раздразнителният стадий на пиянството му, през който той, от страхлив и раболепен, ставаше агресивен. А после идеше пълната му вцепененост, която щеше да я освободи от него. Знаейки това, тя не реагира.
— Ние сме си опрели здравата гърбовете — каза той с неочаквана примирителност.
— С кого?
— С Павел.
— Той едва ли разчита на тебе — забеляза тя.
— Защо?
— Защото ние и нашият свят загиваме.
— О!… — каза той с пиянски оптимизъм.
А тя го погледна и помисли: „Глупак“ — защото знаеше, че Червената армия бе стигнала вече при Днестър. След това попита любопитно:
— Какво би направил с Павел, ако положението се обърнеше?
— Ще го пазя, разбира се — отговори той.
А тя се разсмя.
Най-сетне колата излезе от дефилето и стигна до някакво селище с огромен мост над реката. Внезапно колоната спря. Борис бутна шофьора по рамото и също му заповяда да спре. Тогава тя загуби търпение и попита високо, тъй че шофьорът и секретарят можеха да чуят:
— Още ли те е страх?
— Не става въпрос за страх!… — смънка той, мъчейки се да скрие тревогата си. — Но благоразумието изисква…
— Тук сме в равнина… Няма опасност от никакво нападение.
— Няма, разбира се!… Исках просто да предложа на офицерите бутилка коняк.
— По-добре е да не им предлагаш нищо.
В това време подполковникът слезе от колата и последван от адютанта си, тръгна по шосето напред. Униформите им бяха побелели от прах. Подполковникът се готвеше да наругае както трябва цивилните, а след това да намери някъде в градчето мастика, докато колоната направеше предвидения от правилника двучасов престой. Но когато стигна до цивилната кола, ругатните замръзнаха в гърлото му.
— За родната армия!… — каза Борис, поднасяйки му разпечатаната бутилка гръцки коняк, какъвто не се намираше вече в Беломорието.