— Много!…
Борис се намръщи дребнаво и с провлечени стъпки тръгна към банята.
Кондоянис бе висок, едър четиридесетгодишен мъж с много мургаво лице и черна права коса. Носеше бяло копринено сако и тъмни панталони, а ръцете му бяха украсени с маникюр. Въпреки това външността му не можеше да съперничи с безупречната елегантност на Костов. Топлата влага беше измачкала вече сакото му, а десенът на вратовръзката не бе твърде сполучливо избран. Като отбеляза с известно доволство това, главният експерт на „Никотиана“ съзря в облеклото на гърка и друг сериозен недостатък: ръбовете на панталоните му бяха вече пречупени, което се дължеше пак на влагата и на липсата на копринена подплата при коленете. Във всичко останало личността на Кондоянис му беше напълно безразлична.
Гъркът направи пред Ирина дълбок поклон, като й целуна ръка с поглед, втренчен в очите й. Кондоянис бе донякъде изненадан от хубостта й. В неподвижния му левантински поглед тя прочете тъмна гама от най-разнообразни готовности: от коректна почтителност и наклонност към лек флирт до желание да я приеме в леглото си. Ирина почувствува веднага антипатия към него: раздразни я не самата гама от готовности, а мухлясалата баналност на тоновете й. Въображението на този човек се изчерпваше в търговските операции. Той бе изпратил предварително с визитната си картичка някакъв смешен и мършав букет от единствената цветарница в града. В такива случаи Костов или фон Гайер биха предпочели да не изпращат нищо. Но той я учуди, като заговори, макар и завадено, на български език, което издаваше детинство, прекарано в България.
Сред баналности за горещината и комарите те седнаха да вечерят — майонеза с бяла риба, хубав пшеничен хляб, мисирка и торта с чисто масло — всичкото това полято изобилно с италиански вина. Костов бе забравил искрено за гръцките деца, които огризваха захвърлените в сметта динени кори, и се извини на два пъти за скромността на вечерята. Господин Кондоянис също не си спомняше, че поради подвига на белите андарти сънародниците му не бяха получили от пет дни оскъдната си дажба от царевичен хляб. Расовата ненавист бушуваше само сред низшите слоеве, докато търговският интерес превръщаше тютюневите князе в сърдечни приятели. Двамата контрагенти се отрупваха взаимно с любезности. Като поговориха за тежкото продоволствено положение — от което явно страдаха и милионерите — господин генералният директор на „Никотиана“ предложи на господин Кондоянис от своите запаси в София брашно и захар, а господин Кондоянис се реабилитира веднага с щедро обещание за португалски сардели и коняк „Метакса“. На двамата нито през ум не мина, че тия обещания се даваха в един град, където безработните гърци умираха от глад.
Между плодовете и кафето обаче разговорът взе по-делови характер.
— Ако събитията се развият много бързо, вие не ще успеете да свършите манипулацията на тютюна си — каза гъркът.
— Та що от това? — Борис се бе леко изпотил. — Аз мога да ви прехвърля правото на собственост и върху неманипулиран тютюн.
— Точното му количество няма да бъде известно.
— Ще го изчислим приблизително във ваша полза.
— По отношение на отделните качества това е технически невъзможно… Освен това правителството може да се усъмни и да намери сделката за симулативна… в такъв случай тютюнът ще бъде конфискуван.
— Не сте ли взели мерки срещу това?
Борис го погледна презрително, сякаш искаше да му каже: „Нима трябва да те уча на това?“
— Много е трудно!… — Гъркът изпусна замислено дима на цигарата си. — Никой не може да каже какви хора ще влязат в нашето правителство след примирието.
— Тогава вие бихте могли, като френски поданик, да се гарантирате по дипломатическа линия.
— И във Франция е същото. Навсякъде има опасност от леви правителства.
— Тогава… какво? — Гласът на Борис прозвуча нервно. — Отказвате ли се от сделката?
— Не още!… — Лицето на Кондоянис остана съвсем равнодушно. — Просто изтъквам, че рискът за мене е много голям. Бих желал да намалите още цената.
Борис повдигна уморено мътните си очи. Бе почти готов да отстъпи, но Ирина, с леко отрицателно поклащане на глава, му подсказа да бъде твърд. И той усети странен прилив на енергия както в дните, когато мачкаше противниците си и „Никотиана“ цъфтеше.
— Не мога да отстъпя нито стотинка — сухо произнесе той.