— Предложете ги на фон Гайер — каза Ирина. — Немският папиросен концерн ще ги купи веднага.
— Защо ми са книжни пари? — плачевно въздъхна генералът.
Ирина се засмя вътрешно. Пак под натиска на енергичната си съпруга генералът се беше присламчил към търговския пир на лъвовете и сега, затънал до гуша, се чудеше как да излезе.
— Какво мислите да правите с този тютюн? — попита Ирина.
— Тъкмо за това дойдох да се посъветвам с вашия съпруг — каза генералът. — Ако той подготвя действително нещо голямо с Кондоянис, би могъл да вмъкне и моята дребна партида… Кажете, не намирате ли, че може? — Гласът на генерала стана изведнъж патетичен. — Най-сетне касае се за услуга на един честен… заслужил българин…
В червеникавата светлина на залеза върху сакото на генерала личеха лентичките на множество ордени, които той носеше отчасти от суетност, отчасти за да вдъхва респект на администраторите в Беломорието. Той си оставаше все тъй лек, приятен и безобиден дърдорко, на когото връзките с Немския папиросен концерн не стигаха до черно родоотстъпничество. Ала нещо невидимо отнемаше част от достойнството му, смаляваше го, превръщаше го от генерал с ордени и заслуги в обикновен търговски шмекер. И това беше навикът му да показва и друса ордените си в преговорите за всеки гешефт, който простакът Баташки му внушаваше да направят. А онова, което липсваше от достойнството му, бе отнето, подобно на хиляди други хора, пак от тютюна.
Генералът си отиде, когато стана тъмно и на небосвода почнаха да трептят бледи, забулени в млечна мъгла звезди. Ирина му обеща уклончиво подкрепата си. След малко по телефона се обади фон Гайер. Той й съобщи, че Фришмут е дал моторница и на другия ден могат да отидат на острова. Уговориха да се срещнат сутринта на пристанището. След това Ирина вечеря сама, защото Борис и Костов още не бяха се завърнали, а после взе хинин, отиде в стаята си и потъна в загадката на някакъв детективски роман. Тия романи бяха станали отдавна единственото четиво, което я увличаше. И така тя задряма върху кушетката несъблечена, понеже бе решила да дочака идването на Борис и на Костов и да им каже, че на сутринта щеше да отиде на острова с фон Гайер. Те дойдоха към полунощ, уморени от пътуването с колата до съседния град, където „Никотиана“ манипулираше двеста хиляди килограма тютюн извън редовния контингент за Немския папиросен концерн и извън други триста хиляди, които се обработваха в Кавала.
Идването им я изтръгна от някакъв сън, объркан и безсмислен като всички сънища, но наситен с горестното чувство на спомени от юношеството. После изведнъж приятният сън изчезна, за да стори място на неприятно и дрезгаво грачене. И когато се събуди, тя съзна, че това грачене бе свиренето на клаксона, с което Костов викаше Виктор Ефимич да му отвори голямата желязна врата на двора, за да прибере колата в гаража. Тя остана да лежи върху кушетката, искайки да задържи горестното опиянение от съня, който не бе траял повече от няколко секунди. Но това опиянение изчезна почти мигновено и се замести веднага от равна и студена печал, от досада към болния и преситен свят, който я заобикаляше и усещаше своята гибел. Докато лежеше неподвижно, тя чу как експертът прибра сам луксозната си американска кола в гаража. После тя чу как двамата, Костов и Борис, влязоха в трапезарията, а Виктор Ефимич им донесе вечерята.
Тя стана, оправи лениво косата си и влезе при мъжете. След изчезването на вълнуващия сън лицето й бе придобило обикновения си любезен и безразличен вид.
— Свършихте ли? — попита тя.
— Още не — отговори Борис. — Но всичко върви много добре.
По високия афектиран тон на гласа му тя разбра, че както винаги в късните часове на нощта, той бе много пиян, но за разлика от друг път — сега се намираше в добро настроение. С тях бе заминал и Кондоянис, за да прегледа тютюна, и вероятно спогодбата за сделката беше вече постигната.
— А кога ще свърши всичко? — попита тя с досада.
— Търпение, мила!… — Той се опита да бъде нежен, като погали ръката й, но остана само сладникав. — Трябват ми още няколко дни, за да проверя калкулациите, а след това ще отидем в Солун да прегледам фабриката и подпиша договора.
— Да, но аз нямам никакво намерение да се пържа тук дотогава… — Тя се обърна към Костов: — Къщата ви прилича на пещ!… Подозирам в нея и дървеници.