— Скандалът, който се готвиш да вдигнеш, е излишен — каза тя. — Утре тръгвам за София.
— Няма да правя никакъв скандал… Ти можеш да отидеш на острова.
После той си наля чаша коняк, изпи я и като взе бутилката в ръка, тръгна бавно към стаята си. Тя се спусна след него и дръпна бутилката от ръката му.
— Защо? — попита той учудено, като се разтърси от тих смях.
— Защото е опасно да пиеш повече.
— Какво те засяга това?
— Какво ли?… Има нещо човешко, което още си дължим един на друг…
— Добре — рече той, като съзна тъжно, че тя му изтръгна бутилката само за да запази собственото си спокойствие. — Нека го проявим!…
— Така!… — Тя се усмихна благосклонно. — Ти вече разбра как трябва да се държим един към друг, нали?
— Да, разбрах.
Гласът му прозвуча механично и пусто.
— Лека нощ — каза тя.
Преди да влезе в стаята си, тя почука на Костов. Експертът се показа зад вратата, облечен в копринена пижама.
— Свършихте ли гугукането? — сънливо попита той.
— Да — сухо отговори тя. — Искате ли да ме придружите утре на острова?
— Нали отивате с фон Гайер?
— Необходимо е да дойдете и вие.
— Та нима още имате нужда от параван?… Отегчително!… Мислех да почивам.
— Тогава оттеглям молбата си. Лека нощ.
Тя тръгна бързо към стаята си, а експертът извика гневно след нея:
— Ще дойда, дявол да го вземе!… Кога не съм правил нещо заради вас?
Като влезе в стаята си, тя изпита само умора от горещината, но не и вълнение от сцената, която преживя. Рефлексният механизъм на съзнанието й, който отстраняваше угризенията, болката и гнева, влезе веднага в действие. Тя знаеше, че след като бе пил целия ден, Борис щеше да вземе отново бутилката и това представляваше вече опасност за живота му, но не изпита никакво желание да развали спокойствието си и да го предотврати. Той й се струваше само далечен, чужд и малко нещастен човек, който се търкаляше в калта на падението си и отиваше към неминуема гибел. Имаше ли смисъл да го спасява?… Тя бе заета достатъчно от грижи за собственото си състояние, от тревогата за тази леност, досада и равна печал, от тези далечни признаци на меланхолия, които обхващаха духа й, неспособен вече да се вълнува и радва от нищо. Светът, в който живееше, я беше преситил, а онова, което можеше да я издигне над него, бе мъртво.
Тя изпуши една цигара в леглото си, като мислеше за отиването на острова и се мъчеше да открие у фон Гайер нещо ново, което да раздвижи замръзналия й дух. Но не успя. Германецът й беше отдавна омръзнал. Той си оставаше средновековен призрак, непроменен и скучен фантаст. Днес тя си беше само въобразила, че можеше да я развълнува отново. През отворения прозорец лъхаше гореща влага, а зад мрежата му беснееше оргията на комарите.
Тя угаси цигарата и духна свещта. Южната нощ звучеше тъжно. От незнайни посоки долитаха тихи сподавени шумове, самотен изстрел процепи мълчанието, след това се чу тичане на подковани обувки и задавено бумтене на мотор, а после отново настъпи тишина.
VII
Те отплуваха с моторницата под ироничните погледи на българските чиновници от пристанището, които проследиха с клюкарско внимание как хубавата съпруга на господин генералния директор на „Никотиана“ отиваше на острова с двама чужди мъже. Всички знаеха, че директорът на „Никотиана“ беше вече доста грохнал мъж и че от жена му не можеше, пък и не трябваше да се очаква голяма вярност. Моторницата представляваше спортна лодка, заграбена от богати гърци, а екипажът й се състоеше от двама немски моряци — почти седемнадесетгодишни деца.
Ирина се обърна назад. Заливът бе тих като езеро и в него се отразяваха тютюневите складове. Градът наподобяваше огромен куп от бели камъни, изсипани в подножието на венецианската крепост. Въздухът на утрото бе още чист и прозрачен и слънцето блестеше ярко, но вече не измъчваше. Горещината му се поглъщаше от водата. Фон Гайер гледаше замислено към острова, а Костов търсеше да седне така, че да не измачка белите си панталони.