— Ще задържите ли лодката? — попита Ирина.
— Не — отговори германецът. — Тя е необходима на комендантството.
— Тогава трябва да предупредите моряците… Костов иска да се върне в града утре вечер.
Думите й значеха, че тя бе готова да остане на острова по-дълго, и това го развълнува. Но той бе потиснат от усещането, че в разходката имаше нещо нередно. Молбата за лодката предизвика у Фришмут леко намръщване, а чиновниците на Немския папиросен концерн останаха учудени от лекомислието на шефа си да се забавлява в този момент. Госпожица Дитрих бе изпратила две шифровани телеграми до централата си в София, които обещаваха излишни и глупави неприятности с Кондоянис. Полковникът от интендантството се опъваше и не знаеше как да разреши въпроса с използването на военните камиони от частна фирма. Но въпреки грижите си фон Гайер изпитваше пак тъжното и приятно усещане за разруха, за близка гибел и за това, че тези дни бяха последни. Слънцето, синевината и ярката фигура на Ирина създаваше за мислите му фон на пронизваща меланхолия, на печал и страст, който смекчаваше контраста между живота и смъртта. Стори му се, че последните бяха различни форми на нещо, което съществуваше вечно и което трябваше да бъде немският дух. И като се отърва така остроумно от грозния облик на смъртта, той почувствува спокойствие.
Лодката беше отминала вълнолома и се повдигаше и снишаваше равномерно, като разпенваше леко облите синьо-зелени вълни. Възвишенията над Кавала и Саръшабанската низина оставаха все по-далеч, а островът се приближаваше. От далечен и тайнствен силует в синята бездна той се превръщаше постепенно в хаотична планинска верига, чиито склонове се потапяха стръмно в морето. Все по-ясно изпъкваха върховете, долините и плажовете му — бели ивици, до които стигаше пищна зеленина от борови и маслинови гори, окъпани в яркия блясък на слънцето.
Всичко това бе красиво, но не можа да пропъди равното чувство на скука, заседнало в душата на Ирина от снощи. Невидима досада от живота умъртвяваше сочните багри на пейзажа и превръщаше разходката до острова в напрежение, което разваляше покоя на леността й. Тя съзна пак, че фон Гайер нямаше да й донесе нищо ново. Под външния колорит на характера му прозираше, както у нея, безжизнената пустота на изхабен човек. Приключението им щеше да свърши с тръпки на отвращение, с размяна на саркастични любезности, с учтиво прикрита досада, подобна на оная, която той изпитваше към натрапничавите жени, а тя — към снобовете и молците на модата, които й бяха омръзнали. Нищо ново, нищо ново!… Светът, към който принадлежеше, я беше изсушил. Всичко у нея бе изживяно, свършено, изчерпано. Оставаше само порокът на сладострастието, който я правеше безогледна и дръзка.
Тя съзна това изведнъж, когато погледът й падна върху младия моряк, който седеше при кормилото. Той имаше крехко юношеско тяло, зелени очи и розово лице, което му придаваше вид на момиче, облечено в униформа. Морякът се зачерви от смущение. И тогава тя го пожела потайно и хладнокръвно, с мрачния порив на развратниците, а после съзна, че бе невъзможно да предприеме с него каквото и да било, без да срине достойнството си.
Тя запали цигара и попита с досада:
— Има ли удобен хотел на острова?
— Не — отговори експертът. — Всички са пълни с дървеници… Но аз ще ви заведа у моята приятелка Кристало.
— Какво представлява тя?
— Една Афродита, извергната от Олимп… Жена без предразсъдъци и покровителка на влюбени.
— Сводница, с други думи?
— О, не!… Вие нямате представа за финеса на гърците… Къщата й съвсем не прилича на публичен дом.
— Предпочитам хотела с дървениците.
Костов не отговори. Лицето му направи разсеяна гримаса от познатата болка в сърцето и лявата ръка. Той усети слабия пристъп на болестта си, с която си отмъщаваха пиршествата на живота му, стотици пищни банкети, хиляди цигари и хиляди чаши алкохол. Същата болест, усложнена с други грехове, беше отнесла татко Пиер в гроба, а към нея крачеха сигурно фон Гайер и Борис. И сякаш тя бе възмездието, в което се въплотяваше гневът на хиляди работници, които през монотонния ден манипулираха срещу жалки надници златните листя на тютюна. Костов повдигна след малко глава. Пристъпът на гръдната жаба беше преминал, но върху челото му блестяха ситни капчици пот. Той погледна Ирина с уморена усмивка, сякаш искаше да я успокои.