Експертът вървеше бавно, уморен от жегата, и поглеждаше разсеяно от време на време едно малко червенокосо момиченце, което припкаше пред него и водеше със себе си козичка. Момиченцето бързаше и теглеше нетърпеливо козичката, сякаш стъпките на чужденеца, който вървеше след него, го плашеха. Но козичката се спираше, блееше и дърпаше назад. Най-после Костов се изравни с тях и щеше да продължи равнодушно, ако детето не го беше погледнало с ярките си, сини като сапфир очи.
Това бяха печални, измъчени от глад очи. Момиченцето нямаше повече от девет години. То бе тънко като цикада, а единствената му дреха се състоеше от дълга окъсана рокличка, през дупките на която прозираше мършавото телце. Жълтеникавият цвят на лицето му издаваше туберкулоза или малария. Всеки ден в Кавала Костов минаваше равнодушно покрай десетки, стотици такива деца. Експертът щеше да отмине безразлично и сега, но в това дете имаше нещо особено, което го накара да се спре. Той направи това съвсем неочаквано, против волята си, против епикурейския навик да избягва неприятната гледка на бедността и страданието. Той усети вълнение, примесено с приятно и безполезно чувство, сякаш виждаше пред себе си не самата действителност, а само пасторална картина, изобразяваща момиченце и козичка. Грозотата на човешкото страдание, което у децата в Кавала събуждаше морален ужас, тук бе забулено от дивата прелест на острова. В гладкото лице на детето прозираше някаква древна, останала от хилядолетия красота, косата му имаше ръждив цвят, а в очите му се преливаше особена, бистра и течна синевина. Уплашено от спирането на чужденеца, детето повлече козичката, сякаш искаше да побегне от него. И тогава Костов му рече на гръцки:
— Полека!… Ще я удушиш.
Детето го погледна уплашено.
— Къде отиваш? — попита той приветливо.
Момиченцето не отговори. Очите му гледаха недоверчиво, а страхът потискаше думите му.
— Къде живееш? — Експертът го погали по косата.
— У Херакли — механично отговори детето.
— Къде живее Херакли?
— Там!…
Слабата ръчица посочи неопределено към края на улицата.
— Искаш ли да ме заведеш у Херакли?
Въпросът предизвика неочакван пристъп на уплаха у детето. То повлече козичката и каза с висок, сякаш заучен глас:
— Херакли го няма сега!… Отиде на работа и заключи къщата.
Костов направи няколко крачки след детето.
— А как се казваш ти? — попита той.
— Аликс.
— Я гледай!… Името ти не е лошо… На училище ходиш ли?
— Не.
— А хляб имаш ли?
В очите на детето светна недоверчиво и тъжно любопитство.
— Няма хляб!… — бързо отговори то.
— Това е лошо — каза експертът. — Но козичката сигурно дава мляко.
— Малка е още!… — Детето се изсмя внезапно на глупостта у стария господин, който не знаеше, че малките козички не дават мляко. — Ти грък ли си? — попита то.
— Не, не съм.
— А тогава какъв си?
— Аз съм българин.
В очите на момиченцето се появи враждебно пламъче.
— Значи, ти имаш хляб!… — произнесе то след малко.
— Да.
Костов трепна, сякаш детето бе плюло върху него.
— Искаш ли да ми дадеш малко хляб? — попита то предпазливо.
— Добре. Ще ти дам.
— Но няма да ме излъжеш, нали?
— Не, няма.
— Кога ще ми дадеш хляб?
— Ела на обед при кея… В гостилницата на Аристидес.
— Аристидес ще ме изпъди.
— Аз ще му кажа да не те пъди.
Аликс направи малка гримаса като възрастен човек, сякаш през ума й мина мисълта за нова пречка.
— Какво?… Не вярваш ли?
— На обед ще ме хване треската — рече тя.
— О, значи, ти си болна от треска!… Лекарства вземаш ли?
Аликс го погледна виновно. Костов помисли, че детето не го разбира.
— Когато имаш треска, не ти ли дават да гълташ нещо? — повтори той.
— Херакли ми дава да пия ракия, но аз я повръщам — отговори детето.
Костов трепна отново. Кой ли би потърсил за Аликс на черната борса хинин, когато дори хлябът се продаваше на недостъпни цени! И като нея имаше хиляди болни гръцки деца. Експертът виждаше всеки ден в Кавала тия деца, но мъката им сякаш не го докосваше. Американската му кола минаваше много бързо покрай тях, а щедростта към гърците, между които се движеше, го спасяваше от оплаквания. Но сега болестта, гладът и потъпканото право на живот у тия мънички същества пронизаха изведнъж сърцето му чрез вълнението, което бяха пробудили сините очи и ръждивата коса на Аликс.