— У чичо си.
— Херакли?
— Да, Херакли.
— Какъв е той?
— Пияница и лентяй.
— Трябва да поговоря с него.
— Ще си докараш само неприятности… Той е кавгаджия и мрази българите.
Кристало приглади сложната си прическа с ръка и седна на другия стол. Китката й беше украсена с гривна от масивно злато — белег на благосъстояние и достойнство, който трябваше да напомня, че не любезничи вече с мъжете за пари.
— Какво мислиш да правиш? — попита тя.
— Не съм решил още… Но може да го прибера.
Очите на Костов гледаха с трескав, възбуден блясък, а гласът му беше глух и сякаш излизаше от празнота — от безсмислицата на тридесет години суетен и прахосан живот.
Кристало не отговори. Тя не бе изненадана. Полъхна вятър и листята на маслиновото дърво зашумоляха. Отнякъде пак се разнесоха звуци на флейта — старинна и тъжна мелодия от сребърни тонове, които се разливаха в синевината и напомняха музика в древен гръцки театър. Кристало помисли: „Възрастен господин и малко момиченце… Да, понякога това свършва с осиновяване. След десет години тази сврака може да се превърне в елегантна и красива госпожица.“ Но в цялата работа имаше нещо, което не беше в ред. Решението на Костов й се струваше много бързо. Тя почна да гледа ту него, ту Аликс, мъчейки се да предвиди какви биха могли да бъдат по-нататъшните им отношения.
— Как намираш това? — попита експертът.
— Намирам го много прибързано… Ти можеш да й помогнеш и после да мислиш за осиновяване.
— Но аз искам да я взема със себе си.
— Ах, да!… Тогава Херакли ще те оскубе здравата.
— Готов съм да му платя каквото поиска.
— Не бързай!… Това е излишно. Не показвай пред Херакли никакъв особен интерес към Аликс. Най-много можеш да му кажеш, че си я харесал за прислужница.
— Искаш ли да ми направиш една услуга?
— Каква?
— Да отидем заедно при Херакли.
— Това е съвсем неразумно… Херакли ще помисли веднага, че ти я препоръчвам, и ще поиска грамадна цена.
Костов се замисли. Гъркинята имаше право.
— Можеш ли да намериш за детето някаква дрешка? — попита той внезапно.
— Отде да я взема? — Кристало направи гримаса на досада, но после се замисли и рече: — Чакай!… Ще се опитам да й преправя нещо от мене… Но ако я отведеш в Кавала, можеш да й купиш някои дреболии у Клонарис, който продаваше едно време детски дрешки на черната борса… Кажи му, че аз те изпращам.
Тя се изправи бързо и улови Аликс за ръката:
— Микро!… Ела да те измия първо!… Ти не си виждала гребен и сапун от рождението си.
И като се смееше високо, тя отведе детето в задния двор. Историята с Аликс я беше възбудила някак особено. Детето се повлече след нея уплашено.
Аликс бе чула разговора на възрастните и разбра смътно част от значението му. Тя бе лишена от собствена воля и готова да възприеме всичко — добро или зло. Но някакъв първобитен детски инстинкт й подсказваше, че работата отиваше към добро. В очите на стария господин нямаше студения блясък на войниците, които понякога й подхвърляха късче хляб или й залепваха плесница, ако се опитваше да го открадне. От разговора тя разбра, че каквото и да се случеше по-нататък, където и да я отведеха, поне щеше да има хляб, поне нямаше да я бият и Херакли да я лекува с ракия. Докато слугинята на Кристало — една грозничка и куца жена — сапунисваше свирепо главата й, Аликс си повтаряше един израз, който бе чувала от възрастните: „Работата отива на добро.“ Тя не бе слушала приказката за Пепеляшка, не познаваше друг свят освен Лимен и острова, не подозираше съществуването на радост в живота, но си повтаряше настойчиво: „Работата отива на добро.“ И това добро плахото й въображение си рисуваше под формата на изобилен пшеничен хляб.
Докато Кристало и слугинята й миеха Аликс, Костов седеше под сянката на смокиновото дърво и пиеше мастика от Хиос.
Настъпваха горещите часове на деня, но в градината, върху зелената трева, между олеандрите и дълбоките сенки от нарове и смокини бе все още прохладно, а незнайната гръцка флейта продължаваше да сипе сребърни звуци. Из въздуха се носеше тънко, едва доловимо благоухание на розмарин.
Експертът пиеше мастиката на бавни глътки и мислеше за Аликс. Така!… Най-сетне той бе намерил опорна точка в живота си. Чувството към Аликс беше много сложно, за да го анализира сега, да изяснява причините му, да се пита къде ще го отведе. Но едно бе ясно и достатъчно: то засилваше отслабналата му жизненост, караше го да мисли за бъдещето. Той си представяше с бащинска нежност Аликс възпитана в добър пансион, влизаше мислено с нея в елегантна сладкарница, докато колата ги чакаше на улицата, виждаше я облечена в бална рокля с рояк обожатели, които се въртяха около нея, без да забравят нужната почит към него, вече остарял и грохнал, но доволен от живота си. Колко прекрасно щеше да отива рокля от бледожълта коприна на това антично гръцко лице, на тези тъмносини очи, на тая ръждивочервена коса!… Той глътна още малко мастика и се сепна изведнъж. Пак се бе хлъзнал по жалката линия на суетността, пак виждаше само цветове и форми, пак искаше само да блести — порок на празен и разточителен свят, в който бе прахосал живота си. Пак мислеше по неизкоренимия навик на егоизма първо за себе си, а после за Аликс и така не съзираше достатъчно по-дълбоката и облекчаваща нравствена същност на постъпката си. Но самият факт, че почваше да мисли отново за бъдещето, бе ободрителен и му вдъхваше сила. От една година той бе духовно почти мъртъв човек, не се интересуваше от бъдещето и чакаше равнодушно края. От една година той пръскаше съвсем безполезно пари и в един глупав град като Кавала харчеше цялата си заплата, живееше едва ли не по-разточително от самия Кондоянис. Той правеше това, защото всичко му причиняваше смъртна скука, защото бъдещето му се струваше мрачно, а краят — неизбежен. А сега той съзнаваше, че трябваше да пести пари, искаше да изплува някак от хаоса заради Аликс.