Когато Кристало я доведе отново, сресана и чистичка, той видя пак колко нежно и красиво беше това дете. В Аликс се отразяваха цветовете, полусенките и акварелната прозрачност на острова. Високото чело, правият нос, удълженото и тънко тяло загатваха вече пропорциите на бъдещата й фигура, линиите и формите на антична статуя. В тъмносините й очи светеше природна интелигентност, ведрина и неосъзнато игриво кокетство, а ръждивочервената й коса наподобяваше цвета на милетска ваза. Стори му се, че тя бе остатък от отдавна изчезнал народ и древна цивилизация, че приличаше на малка художествена скъпоценност, изровена от глада и невежеството на варварска мизерия. И той пак почна да фантазира за бъдещето, пак си я представи в разцвета на двадесетте й години, образована и прекрасна в блясъка на този свят, който сега я бе смазал. Но колко време трябваше да измине дотогава!… Колко изтощени и немощни да се съживят му се струваха това мършаво телце, тия хлътнали бузички, тия подути от глад венци около малките разклатени зъбчета!…
Кристало донесе обеда — омлет и пържен кефал с хубав пшеничен хляб. Зехтин и брашно тя си доставяше отчасти на черната борса, отчасти по приятелска линия от окупаторите, а в задния двор на къщата си развъждаше кокошки. Аликс погледна яденето изумена. Гладът събуди у нея желание да грабне нещо и да побегне, но вместо това почна да яде плахо и непохватно. Боеше се от чистотата, трепереше да не изцапа нещо. Кристало й даде първия урок по светско държане, като й показа как да си служи с приборите. Постепенно детето се отпусна, почна да говори за козичката си и за малкото гърбаво момче Темистокъл, което често я биело с пръчката си. Умственият кръгозор на Аликс беше съвсем ограничен. Тя не познаваше друго освен околностите на Лимен, пияницата Херакли, завистливия Темистокъл и българските войници, които понякога й хвърляха остатъците от яденето си.
— Искаш ли да те отведа с мене? — попита Костов към средата на обеда.
— Къде? — рече Аликс.
— В моята страна.
Аликс не отговори.
— Там има много хляб — допълни Кристало. — А господинът ще ти купи обувки и рокли… Ти ще станеш като чистите и хубави деца, които лятно време идваха тук от Атина… Дори по-хубава от тях.
— А кукли ще ми купи ли? — внезапно попита Аликс.
— Кукли, играчки… Колкото искаш!…
Клепките на Аликс замигаха бързо. Откакто се помнеше, тя заспиваше вечер с мечта за кукла. Дори понякога тази мечта ставаше по-силна и горестна от глада. И тогава вместо хляб сънуваше кукла.
— Наистина ли? — усъмни се тя.
— Нима този добър господин ще те лъже? — рече Кристало.
Аликс помисли малко и рече с безсрамието, на което я беше научил животът:
— Добре!… Ще дойда, ако ми купиш кукла.
— Но ти не трябва да отидеш с него само заради куклата — разсърди се Кристало.
— А за какво? — попита детето.