— Тогава аз отивам да търся!…
— Ще дойда и аз с вас — каза Ирина.
Когато се върнаха под чинара пред гостилничката на Аристидес, те завариха фон Гайер намусен и отегчен, но Ирина бързо поправи настроението му и го склони да се пренесат от хотела в дома на Кристало, където всичко блестеше от чистота. Тя бе харесала прохладата на градината, дъсчения под, изтъркан с керемиди, сините стени и колосаните пердета от дантела по малките прозорци на стаите. В къщата имаше и първобитна турска баня, която Кристало обеща да запали. Самата Кристало престана да й се струва антипатична. Гъркинята беше необразована, но любезна и чиста, а от миналото й човек можеше да се отърве просто: като не мисли за него. Но Ирина изпитваше и друго чувство, което я теглеше към дома на Кристало: тя искаше да направи каквото може за Аликс.
Двамата заведоха фон Гайер у Кристало. Германецът одобри новата обстановка и веднага легна да спи, а Ирина и Костов отидоха да търсят военния лекар. Треската беше изтощила детето до краен предел. Преди да излязат, Ирина постави ръката си върху челото му. Аликс бавно отвори очи, погледна я втренчено и облиза напуканите си устни. По тях имаше още следи от хинина, който й беше дала Кристало. Ирина обърса хинина с кърпичката си, а после хвърли последната, защото й дойде на ум, че детето можеше да бъде болно и от някаква заразна болест. Но в първия момент тя не помисли за тази опасност.
Те намериха квартирата на военния лекар след дълго лутане из жегата и праха на селището. Костов забеляза с изненада, че Ирина не беше раздразнена от ходенето, сякаш болното дете бе събудило най-сетне чувството й на лекарска отговорност.
Военният лекар беше висок, рус и красив мъж със светли очи. Навярно чукането на Ирина и Костов го беше вдигнало от следобедния сън, защото той отвори вратата на ниската едноетажна къщица с намръщен и крайно отегчен вид. Той бе полугол — само по къси панталонки и чехли на боси крака. В първия миг лицето му изрази сърдита готовност да изругае посетителите, които го бяха събудили в часа за почивка. Но вместо да се развика, той се дръпна бързо назад, а когато се показа отново, навлякъл офицерската риза с пагони, на Ирина се стори, че бе виждала някъде този човек. А после тя позна изведнъж, че това беше Бимби.
Все същият си беше останал той — младолик и безгрижен, с хубави и все тъй сънливо присвити очи.
— Значи, тебе трябваше да видя тук!… — каза тя с възбуден смях.
А той отговори:
— Веднъж без малко щях да ви потърся в София.
— Защо не го направи?
— Казаха ми, че се движите в съвсем недостъпно общество.
— Глупости!… Трябваше да го направиш — рече тя почти със съжаление.
А после обхвана с поглед красивото му тяло с дълги крака и с кафява атлазено-гладка, почти безкосмена кожа. Той приличаше на цветна реклама за „Нивеа крем“ в булевардно списание. И дори прелъстителната усмивка върху лицето му бе също толкова банална. Но отегчена от всичко и лишена от духовна взискателност, тя бе добила вкус тъкмо към такива мъже. Някога, в дните на целомъдрие и морална непримиримост, тяхната сладникавост й беше противна, а сега ги търсеше сама, защото тялото й не можеше да живее без сладострастие — сурогатът на любовта й, която светът на „Никотиана“ бе умъртвил. Тя продължаваше да го гледа упорито и втренчено, сякаш искаше да му внуши: „Тук можем да наваксаме пропуснатото.“ А после съзна изведнъж колко ужасно корумпирана трябва да бе станала вече, за да помисли това, след като бе дошла на острова с фон Гайер. Но сега в присъствието на Бимби германецът й се струваше безинтересен.
— Трябваше да ме намериш!… — повтори тя, продължавайки да му говори на „ти“.
А Бимби, който сега се чувствуваше нищожен пред огромния й успех в живота, смотолеви неясно:
— Щях да приличам на просяк… Исках да ви помоля за едно ходатайство.
— Какво ходатайство?
— Имаше възможност да бъда назначен в София.
— Сигурно щях да успея. Едно време ти не беше толкова стеснителен… Спомняш ли си?
Той се усмихна плахо, сякаш не смееше да си спомни за дързостта, която беше проявил някога към нея. С големи усилия той беше завършил медицина шест години след нея, а после се беше забъркал в някаква афера за контрабанда на злато, която без малко щеше да го откара в затвора. Нищ и ограничен духом — мисълта му беше заета през всичкото време с планове за дребни гешефти — той бе заслепен от разказите на колегите си за нейния лукс, за нейните коли, за сумите, които пръскаше, и за блестящите мъже, които я ухажваха. Дори тук, на острова, далеч от условностите, той не смееше да разговаря с нея като приятел от студентските години, защото „Никотиана“ и глупостта му я бяха заобиколили с ореол на висша жена.